Новата поява на парламентьора бе посрещната с едновременен кръшен смях.
Забърсвайки сълзите си, Олег Станиславович едва успя да каже:
— Ох, ще си умра от смях… „Ами ако и с Мира постъпи като с фенерчето?“ У-умирам! Не е лоша идея! Как не ми хрумна досега! Да издухам прашеца на целомъдрието! Благодарение на Ку… Куция!
Фандорин като замръзнал гледаше забавляващата се двойка и смаяният му вид предизвика нов изблик на истеричен смях.
— За трети път! — превивайки се, Жана му показа трите си пръста. — С един и същ номер! Изобщо не се поучавате!
Тя стана от стола си и бръкна в горния джоб на сакото на Николас — същото онова от магазин „Патрик Хелман“ — и извади някакво малко топче.
Микрофон!
През цялото време са ги подслушвали!
Наистина е непоправим идиот: нито историята с Глен, нито историята с капитан Волков не го научиха на елементарна предпазливост.
С невъзмутима физиономия (че какво друго му оставаше?), Ника каза студено:
— Да смятам, че условията, поставени от господин Куценко са ви известни.
— Известни са ни, известни са ни — Жана повдигна палец. — Супер условия са. Браво на тебе, Ника.
Олег Станиславович кимна.
— Да. Идете и кажете на Куция, че всичко е наред. А за прашеца на невинността се пошегувах. Пилешките гърдички и сирашките хрущялчета на мадмоазел Миранда изобщо не ме съблазняват. Напред! Фигаро тук, Фигаро там. А ние междувременно ще ударим по питие. Нали, съкровище?
Той си мислеше, че няма да мигне цяла нощ. Полегна уж ей така, сложи ръка под главата си и започна да си представя какво ще стане утре. Ами ако подлостта на Ястиков се окаже по-силна от прагматизма му?
Замижа и си го представи.
Две тихи щраквания. Висок мъж и слабичко момиче изведнъж падат на асфалта. Към тях се затичват, навеждат се, не могат да разберат какво става. А в това време двама — трима младежи, ни лук яли, ни на лук мирисали се отдалечават и се сливат с тълпата…
Просто е невероятно, че Фандорин все пак заспа с тези видения. Единственото обяснение можеше да е умората. Все пак две нощи не беше спал.
Призори се събуди от това, че вратата изскърца и по пода прошумоляха безтегловни стъпки.
В просъница си рече: това е Алтън, ходила е до тоалетната. Понечи отново да се потопи в съня, но изведнъж се сети къде е. И вдигна глава от възглавницата.
До открехнатата врата стоеше Мира. Тя беше по розова пижамка с жирафи — досущ като тази, с която спеше четиригодишната Геля.
— Шшшт — сложи пръст върху устните си нощната гостенка.
Притвори вратата, безшумно претича по паркета и седна на леглото.
— Какво правиш? — прошепна той. — Как излезе от стаята?
— Стоях до вратата и слушах. Чаках оня да отиде до клозета или някъде другаде. И го дочаках.
— Но в кухнята има още един! Може да те чуят.
Мира се усмихна и в очите й блеснаха сияйни звездици.
— Да бе, ще ме чуе. Аз мога да ходя абсолютно беззвучно. Ние нощно време шетахме от стая в стая. Виж, виж какво намерих! Беше в пижамата ми.
Той се надвеси над малкия хартиен квадрат. Напрегна очи и прочете: „Не бой се, дъще. Татко ще те спаси.“
— Видя ли? — възбудено попита тя. — Цяла нощ не съм спала, исках да ти го покажа! Я се помести, че замръзнах.
Мушна се под юргана при него и се притисна с ледените си крака.
Спокойно, заповяда си изпадналият в паника Николас. Това е невинен навик от сиропиталището. Внимателно, за да не я обиди, се поотдръпна, но Мира веднага отново се примъкна.
— Толкова си топъл! И дълъг като питона от „Трийсет и осемте папагала“ — прихна тя. Подпря се на лакът и каза замечтано. — Той поначало е стеснителен. Сякаш се притеснява от мен. И изведнъж „дъще“. Никога не ме е наричал така. Значи, не ми се сърди.
Николас вече се беше овладял, беше забранил на организма си да реагира по нежелателен начин. Какво като едно момиче е сложило ръка на рамото ти и е подпряло коляно на бедрото ти? Нека се срамува онзи, който си мисли нещо лошо.
— Че за какво да ти се сърди? — каза Фандорин. Искаше да погали момиченцето по трогателно белеещата в мрака главица, но се отказа — повдигна за малко ръката си, а после внимателно я пусна. — Да не си виновна за нещо пред него? Няма значение, утре всичко ще свърши. Ще ни пуснат, ще стигнем до метрото и татко ти ще дойде да ни вземе.
— В метрото ли? Ох, аз никога не съм се возила е метро. Казват че било страхотно хубаво. Нали знаеш, мен все ме карат с кола със затъмнени стъкла. Само дето не ми връзват очите като тия.
Мира се размърда да се настани по-удобно и Николас усети, че проклетият му организъм, роб на първичните инстинкти, започва да излиза от контрол.