А когато над града се спусна гъстият ноемврийски мрак, Николас Фандорин се откъсна от приятно светещия екран, протегна се и се приближи до прозореца.
Пред влудения му от програмирането взор Москва изглеждаше странно размита и дори, ако трябва да се изразим на компютърен език, вирусна. Уж си беше обичайният вечерен ландшафт с пъстроцветните реклами, вълшебно-светозарната змия на автомобилния поток, извил се по „Солянка“, осветените от прожекторите кули на Кремъл и новоарбатските „небостъргачи“ в далечината. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, всички тези обекти имаха различна консистенция, пък и се държаха различно. Кремъл, църквите и масивният паралелепипед на Възпитателния дом стояха като плътни непрозрачни скали, докато останалите сгради леко потреперваха и можеше да се надникне в тях. Там, зад сякаш призрачните стени, се очертаваха контурите на други постройки, ниски, предимно дървени, с димящи комини. От взирането колите пък почти напълно се стопиха и от тях остана само мъглявото сияние на светлините им по платното.
Николас гледаше надолу и през стъкления под видя покрития с ламарина покрив, до него редицата от други също такива покриви и острите върхове на дървената ограда. Това са складовете със сол, досети се магистърът по история. Много преди в началото на двайсети век Варваринското дружество на притежателите на недвижими имоти да построи сивата сграда с безброй апартаменти, тук се е намирал царският Солни двор. Нищо чудно, че сред тези каменни зидове не расте нищо — земята се е напоила със сол. Изведнъж пред вратата на Солни двор Фандорин забеляза часовой с шуба и триъгълна шапка. Върху щика му блесна лунен лъч. Това беше вече прекалено и Николас тръсна глава да отпъди твърде подробното видение.
Бива ли чак толкова да се потапя в осемнайсети век? Времето е коварна и непредсказуема материя. Гмурнеш ли се веднъж в неговите дълбини, може и да не успееш да се върнеш обратно.
Още веднъж енергично тръсна глава и привидението изчезна. Подът отново стана непроницаем, дъбов, навън забучаха автомобилите, а от горния етаж се дочу нервна карибска музика — там живееше растафенът Филя.
Трябва да кажем, че отношенията на Фандорин с неговото местожителство бяха доста странни. Какво да се прави — Москва. За разлика от Венеция или Париж тя не те пленява изведнъж, още от първото познанство, а постепенно се просмуква в душата ти. Като гигантска глава лук: сто люспи сваляш, само сълзи лееш. Плачеш, защото разбираш, че никога не можеш да разбуниш този град.
Гласът на хилядолетния град (в смисъл истинският, не измамният като за гости на столицата) не е шум и олелия, а много, много тих шепот. За когото е отреден, ще го чуе, а чуждите няма нужда да слушат. От известно време Ника се беше научил да долавя смисъла на тези приглушени думи. А после (трудно е само в началото) започна и да вижда такива неща, каквито не всеки различава. Например очертания на предишни сгради, които личат през стените на новите постройки. Реещи се над земята разрушени черкви. Забравени гробове под многолюдните площади. Дори хора, които някога са живели тук. По улиците се движеха тълпи от различните московски времена, без пътищата им да се пресичат и без те да се забелязват взаимно. Понякога Фандорин спираше насред тротоара и замръзваше на място, очарован от някоя непозната дама с красива голяма шапка и воал. Хората връхлитаха върлинестия разсеян човек и изричаха ядни думи по негов адрес (така му се падаше). След като се съвземеше, Николас се усмихваше гузно и продължаваше нататък, но все се оглеждаше да види дали край витрината на „Седмият континент“ от столетните далнини няма отново да изплува някой силует.
Веднъж направи тази глупост: да се опита да разкаже на жена си за другата Москва. Тя се разтревожи и тръгна да го води на психиатър — едва се отърва. Дори да беше лудост, на Ника му харесваше и той не искаше да му мине. Във всеки случай поне е тих луд и на никого не досажда, а не като днешния господин Кузнецов. „Съдът се оттегля на съвещание.“ Как ви се струва? Добре де, няма значение, той си е президент на фирма за добри съвети, който има халюцинации и губи куп време за никому ненужни забавления.
Увлечен в идиотското си занимание, не забеляза как денят се изниза. В крайна сметка всичко със загадката за сержанта се нареди. Успя да измисли такъв номер, че пръстите да си оближеш или, както се изразява Валя, абсолютен супер-пупер.