— Не.
Морковчето засия, обърна се към приятелките си и сви в кръгче палец и показалец в смисъл: всичко е о кей.
— Значи сте вехтият? — кимна тя към сцената. — Дошли сте да се коркате?
Чак сега Николас схвана причината за интереса на момичето към негова милост. Думата „вехт“ означаваше „баща“.
— Не съм му вехт, а колега — тъжно отвърна той. — Но ви съветвам, мила госпожице, да не се заглеждате много по Валя.
Девойчето се хвана за сърцето.
— Значи той е педал? Не си пада по момичета, така ли?
Николас не можа веднага да се сети как да обясни нюансите на Валините пристрастия.
— Той е… универсален. Но още веднъж ви повтарям, недейте. Ще патите.
— Продавайте съветите си на пазара, чичко. Добри пари ще изкарате.
И си тръгна. Право казват хората, че с устата на децата говори истината.
Николас пристигна в детска градина „Перипата“ на „Покровка“ по-бързо, отколкото си мислеше. На булеварда го нямаше вечното задръстване благодарение на това, че беше ноември — позадрямал сезон, когато протичането на всички жизнеформиращи сокове, включително на московския трафик, се забавя.
Градината не беше обикновена, общински образец, а прогресивна, частна. Една преподавателка пенсионерка, уморена да работи за хиляда и петстотин рубли на месец, бе събрала група от десет деца. Нейната съседка по комунално жилище, бивша графичка, отговаряше за храненето. Стихийно възникналият щат на предучилищното заведение се допълваше от останалите съседи: безработна аптекарка и сакат майор от специалните части, на когото бяха поверили физкултурата и подвижните игри. Таксата беше доста висока, но „Перипата“ си заслужаваше — дори взискателната Алтън беше доволна от детската градина.
Геля седеше в антрето върху шкафчето за обувки и си клатеше краката.
— Най-после — каза тя (беше се научила на строгия тон на майка си). — Между другото, часът е осем. Костя и Вика вече ги взеха.
Николас се заслуша във воплите, които долитаха от дъното на апартамента, и парира:
— Но останалите са все още тук, нали.
— Костя и Вика обаче вече ги взеха — непреклонно повтори дъщеря му, обаче все пак целуна баща си по бузата и Ника по навик се трогна, макар целувката да беше само за да се спази традицията.
— Ти защо не си играеш?
— Не обичам това превземане на двореца на Амин.
— Какъв дворец? — изненада се Фандорин.
— Абе, татко, ти да не си от Чукотка? — поклати глава Геля. — Амин е афганец, който е искал да предаде всички ни.
— Афганистанец — поправи я Ника и мислено за кой ли път вече си даде обещание да поговори с майор Владилен Никитич да не пълни главите на децата с разни глупости. Пък и що за израз е този за Чукотка? Или ще разговарям лично със Серафима Кондратиевна — остави си вратичка магистърът, защото малко го беше страх от ветерана от специалните части, който наместо парче от черепа си имаше имплантирана титанова пластина.
Изгуби двайсетина минути да измъкне сина си от боя. Ераст се остави да бъде евакуиран едва след като беше тежко ранен в сърцето. Николас изнесе героя в антрето, облече го и го обу. Раненият дойде в съзнание чак на стълбището.
Все пак изглеждаше невероятно, че близнаците почти не си приличат. Геля беше руса като баща си, но с очи като на мама — тъмнокафяви. Докато Ераст, напротив, беше тъмнокос и синеок.
Заради имената между двамата съпрузи бе избухнала същинска война — не можеха да се разберат как да нарекат сина и дъщерята. В крайна сметка избраха компромисния вариант бащата да избере име за момчето, а майката — за момичето. И двамата — и Николас, и Алтън — останаха изключително недоволни от избора на отсрещната страна. Съпругата казваше, че момчето ще го подиграват и ще римуват името му как ли не, и не пожела да чуе нищичко за героичния прадядо Ераст Петрович. Ника също смяташе името Ангелина за пошло и претенциозно. Макар че на дъщеря му то май подхождаше: когато поискаше, тя можеше да се направи на такова ангелче, че самият Рафаел да изпадне в умиление.
В отсъствието на Алтън принципът на единоначалието в семейство Фандорини преставаше да действа, започваше да се вихри анархия и непослушание, затова Николас успя да сложи децата да спят чак към десет. Сега оставаше да им прочете приказката за лека нощ и можеше да седне да работи върху сценария на по-нататъшните приключения на камерсекретаря.
— „Иван царският син и Сивия вълк“ — прочете Ника заглавието на приказката и направи съблазнителна пауза.
Ераст, който беше пълничко, мудно и обстоятелствено дете, подпря главата си с ръка и сбърчи вежди. Ъгълът, в който стоеше леглото му, беше целият окичен с оръжия и батални рисунки. Геля притвори устни, изтегли юргана чак до брадичката си и се приготви да се страхува. На нейната стена беше нарисуван прозорец с изглед към морето, а върху рисунката имаше истински завески с дантели.