— „Имало едно време в руското царство един царски син на име Иван“ — започна Фандорин.
— Момче? — незабавно го прекъсна Геля. — Пак ли? Или ще е за Малечко Палечко, или ще е за Емеля. Ами за момиче?
Ераст изразително подбели очи, но прояви сдържаност и си замълча.
— Ще има и за момиче — обеща Фандорин и набързо пробяга с поглед редовете — честно казано, не си спомняше много добре приказката за Сивия вълк освен по картината на Васнецов. — По-нататък.
— Така не е честно. Искам веднага да е за момиче.
— Е, добре. И в същото царство живеело едно момиче на име царкиня Маря… Чудна хубавица, мила и умница…
— Ами Иван царският син? — мигом се докачи синът. — Не е ли бил хубавец?
— Бил е, разбира се.
— И мил, и румен — завърши Ераст.
— Да — Николас остави книжката. При толкова интерактивен режим рядко успяваше да дочете някоя приказка докрай — налагаше се да импровизира. — Иван царският син и царкиня Маря се обикнали и решили да се оженят.
— Не може така — отсече Ераст.
— Защо?
— Защото са брат и сестра.
— От къде на къде?
— Иван е царски син и Маря е царкиня. Сестрите не се женят за братята си, няма такива работи.
Николас помисли и накрая се сети да отговори:
— Но това е приказка. Както знаеш, в приказките стават всякакви работи.
Ераст кимна. Баща му можеше да продължи.
— Но в царкиня Маря се влюбил злият вълшебник Кашчей Безсмъртни, отвлякъл я и я отнесъл мноого далеч, през девет царства в десето…
Тогава го прекъснаха и двамата. Геля заяви:
— Щом се е влюбил, значи не е чак толкова зъл.
А синът с подозрение присви очи:
— Каквоо? (така се беше научил да говори от една телевизионна реклама и сега вече трудно можеше да се отучи) Какъв е пък тоя Кашчей Безсмъртни? На когото ние с Иванушка глупака първо му счупихме яйцето, а после — върха на иглата ли? Той нали паднал и издъхнал?
— Е… — не можа веднага да се сети какво да отговори Фандорин. — Така станало после. Той преди това откраднал царкиня Маря.
— Значи трябваше да започнеш да разказваш първо за Иван царския син, а после за Иванушка глупака — измърмори Ераст. — Защото така не е правилно. Добре де, давай нататък.
На справедливата забележка на Геля за любовта Николас не отговори нищо, само се усмихна и я погали по меката коса. Тя припряно дръпна глава, в смисъл: не ми е до глупости, продължавай нататък.
— Яхнал Иван царският син добрия си буен жребец и тръгнал да дири царкиня Маря. През тъмни гори, през дълбоки морета, през високи планини и отвъд сини езера. Месец яздил, два яздил и се озовал на такова място, където нямало нищо, само вятърът виел и гарвани грачели. И що да види — на пътя голям, много голям камък, а на него пише:
„Тръгнеш ли направо, живота си ще загубиш, наляво поемеш ли, душата си ще загубиш, надясно завиеш ли, коня си ще загубиш, а назад път няма.“
— Хайде стига за Иван царския син — разбунтува се Геля. — Сега трябва да ни разкажеш за царкиня Маря. Как живяла там при Кашчей Безсмъртния, за какво са си говорили, с какво я гощавал и какво й е подарявал.
— Защо си мислиш, че я е гощавал и дарявал?
— Ами нали се е влюбил.
— Да, да — Николас се почеса по носа. — Та живяла си тя с него доста добре. Той бил личен мъж, още в силата си, много неща видял в живота си и бил умен. Изключителен разказвач. Но царкиня Маря не можела да го обикне, защото…
— Човек не може да заповяда на сърцето си, нали? — подсказа дъщеря му.
Ераст се изкашля деликатно:
— Кхъ — кхъ.
Което значеше: май стига глупости? Фандорин подхвана фабулата нататък.
— Застанал Иван царският син пред камъка и се чуди накъде да поеме. Не му се иска да загуби живота си, камо ли пък душата си…
— А какво е да загуби душата си? — поинтересува се Геля.
— Това е най-страшното, което може да ти се случи. Защото външно изобщо не личи. Човек уж си е същият, но душата му я няма и той само прилича на човек.
— И много ли такива хора има? — уплаши се дъщеря му.
— Не — успокои я Ника. — Малко са. Пък и те не са съвсем обречени, защото, ако много силно пожелаят, могат да си я върнат.
— Ще си разказваме ли приказката? — сложи край на схоластичната дискусия Ераст. — Накъде поел все пак?
— Надясно, разбира се.
Геля попита с трепнал глас:
— Ами конят? Нали каза, че бил добър.
Синът също се навъси: нещо не беше наред.