Митя дори не успя да си поеме дъх — алчната ръка отново посегна към него.
Обзет от ужас той й побутна всичко, което се намираше върху камината: и хранителните запаси, и токата си, и звездата на старчето.
Точно звездата го спаси.
— Охо! — Пикин с трясък скочи на пода. — Искате ли да си разделим плячката, ваше превъзходителство. За вас токата, хайде и ябълковия сладкиш, а за мен Сашка Невски. Ще изчопля диамантите, ще ги занеса на някой сарафин, пък и вие ще спечелите — ще ви платя част от дълга.
На Митя му домъчня за старчето, но какво да прави?
— Колко е малка, като от играчка или от детска обувка — разсеяно промърмори Метастазио (сигурно за токата, май нямаше за какво друго). — Както и да е, всичко е добре, когато свършва добре. По същество, Пикин. Тия камъчета няма да стигнат да ми се издължите. Но ако днес всичко стане, както сме го намислили, ще сме квит. Щом довечера старата получи мигрена и започне да повръща, ще си вземете разписките и полиците. А когато завещанието влезе в сила, ще ви открия нов кредит, за десет хиляди.
— За петдесет — каза храбрият преображенец. — И пак ще е малко, по дяволите. Ако започнем да водим чипоносия за носа (ха, какъв каламбур!), двамата с Платон ще сложите в джоба си цяла Русия.
И стъпките им отекнаха към изхода. Слава Богу, отидоха си. Можеше да излезе.
Вечеряха с Нейно величество в Диамантената стая във възможно най-тесен кръг — самата императрица, августейшият Внук без съпругата му, Фаворита, две възрастни и много грозни дами и адмирал Козопуло.
Там бяха също и началникът на Секретната експедиция Маслов и страшният секретар на Зуров, но те не седяха на масата, а на табуретки: първият зад императрицата, а вторият отсреща, зад гърба на княза. И двамата държаха в скута си по една папка, малко хартия и мастилница с перо, за да могат веднага да записват, ако на нейно величество или негова светлост им дойде наум някоя държавническа или просто значителна мисъл.
Е, през цялата вечер подобно нещо не се случи нито веднъж. Сигурно заради адмирала. Той не спираше да дърдори, сипеше разкази и шеги, но все скучни — всяка от тях свършваше с това, че някой напълнил гащите или му прилошало на някакво височайше събрание, или прелюбодействал с чужда жена и скочил гол през прозореца. С други думи — вечните приказки на възрастните. Как не им дотяга?
На нейно величество обаче й харесваха. Тя се смееше до сълзи на историите на адмирала, особено като чуеше някоя неприлична дума, на няколко пъти дори ги повтори. Всички останали също се смяха.
Сега Екатерина изобщо не беше като одеве, в Малкия Ермитаж. Беше облечена семпло, със свободна рокля и бяло тюлено боне. Лицето й бе отпуснато, спокойно.
— Хубаво — каза. — Само тук душата ми се успокоява.
Според Митя мястото беше странно за успокояване. В стъклените витрини тържествено блестяха императорските регалии: голямата и малката корона, скиптърът, златният герб и другите царски скъпоценности. По стените висяха копринени и брокатени флагове. На човек му идеше да застане изпънат в пълна парадна униформа, а тя, видите ли, се успокоявала. Явно на господарите душата им си почива от други неща, не като при обикновените простосмъртни.
— Много е приятно, нали? — императрицата се протегна сладко. — Имам чувството, че съм се подмладила с двайсет години. — Извинявай, миличък — обърна се тя към Внука, — че не каня твоята Лизанка, но е много свежа и красива. А така до моите бабички се чувствам хубавица — засмя се и се обърна към изквичалата хрътка: — Ах, мила Аделаида Ивановна, прости ми, че те забравих. Ние с теб тук сме две хубавици.
Кученцето се зарадва на вниманието, завъртя опашка, царицата лукаво рече на Фаворита, но не на „вие“, а ей така, по домашному:
— Яд ли те е, Платоша? Днес пръв хубавец не си ти, а ей онзи толкова мил кавалер — и посочи Митя. — Играй си, ангелче, играй си. После може да си поиграем заедно.
Диспозицията на Митридат Карпов беше следната: бяха му отредили да лази по земята, където нарочно бяха наслагал и цветни кубчета и дървени войници. Е, благодаря за вниманието, но все пак възрастните са неимоверно тъпи. Какви кубчета и какви войничета, щом още вчера видяха, че той в нищо не им отстъпва по разум?
Но даже и да му бяха приготвили вместо бебешките занимавки някоя по-интересна играчка, да речем, логаритмичната таблица, днес пак нямаше да му е до развлечения. Той дори не докосна дървените залъгалки, все не можеше да откъсне поглед от кристалния флакон, който стоеше до Нейно величество. Дали е същият? Дали Пикин бе успял да го подмени?