Следобед — задължителни забавления: игра на билярд и на билбоке. Но преди това допълнителни уроци по неуспешните дисциплини. За Митридат те бяха две: пеене и калиграфия. Е, когато човек пее фалшиво, няма как. Виж, с грозното писане Митя се сражаваше сериозно, на живот и смърт. Буквите му се лепяха една за друга, думите се сливаха в абракадабра, редовете скачаха по листа както си искаха. Защото сам се беше учил да пише, не като другите деца, които се упражняват дълго време. Ръката му все не можеше да настигне мисълта.
Веднъж, когато Митридат с пухтене скрибуцаше с перото и хабеше чудесната скъпа хартия, влезе императрицата. Погледна как се мъчи детето, целуна го в тила и горе на листа му показа как трябва да го прави, като изписа:
„Вечно признателна. Екатерина.“ Учителят му нареди и отреже долните драсканици и да запази като скъпоценна реликва горния край, където беше височайшият надпис. Митя така и стори. И още с първата поща изпрати хартийката в Утешителное.
Злодеите, които бяха сипали отрова в шишето с адмиралската напитка, още не бяха открити. Направо го беше страх да разкаже на царицата майчица всичко, което бе чул от камината. Ами ако Метастазио започнеше да отрича (и сигурно щеше да го направи!), ами ако поискаше да му покажат доносника (непременно щеше да поиска!)? Всичко друго, но не и да гледа тия черни пронизващи очи! Само като си спомнеше за тях, устата му пресъхваше и нещо му се свиваше под лъжичката. Митя чу как Прохор Иванович Маслов докладва на нейно величество за хода на дознанието: неговите хора не се спирали и вече напипали нещо, но рибата била прекалено голяма, не дай боже да я изпуснат! Голяма си беше! Дано досадният старец сам успее да се добере до тях, малодушно си мислеше Митя.
Великата императрица наричаше малкия си спасител „талисманче“ и обичаше той да е наблизо, особено когато решаваше важни държавни дела. Обичаше да повтаря, че самото Провидение й е пратило това момче, че Господ го с накарал да счупи смъртоносната чаша. Случваше се повелителката да се замисли върху някое трудно решение и изведнъж да насочи към възпитаника си странен взор — един такъв изпитателен или може би плах. Понякога го питаше и за мнението му. Отначало Митя се гордееше от това уважение, но после разбра, че на нея не й трябва някои да й дава акъл, а нещо друго. Тя не се вслушваше в прекия смисъл на казаното, а се опитваше да долови в звука на думите някакво стаено значение, сякаш й говори не малкият придворен с кадифена дрешка, а делфийската пития.
Веднъж например по време на следобедния доклад нейно величество седеше уморена с притворени очи. Дали слушаше, дали не — не се знае. Отзад камерфрейлината ровеше с тънки пръсти косата й. Щом откриеше насекомо, смачкваше го с нокът върху плоската златна кутийка за въшки. Митя стоеше на обичайното си място, на ниската пейчица, и четеше Линеевата „Философия на ботаниката“.
Камерсекретарят, много умен младеж, макар и доста грозен (че кой ще сложи хубавец на тая длъжност?), четеше една след друга депешите.
— През изминалата 1749 година в град Санкт Петербург са се родили 6750 души и са умрели 4015.
Императрицата отвори очи:
— Значи с колко повече са се родили?
Камерсекретарят размърда устни, а Митя, без да се откъсва от книгата, рече:
— Две хиляди седемстотин трийсет и пет.
— Плодят се, значи са сити, спокойни и доволни от живота — кимна Екатерина и отново притвори клепачи.
Докладващият продължи да чете:
— Ето какво пишат от Америка. Срещу индианците, които са обезпокоили област Кентъки, е изпратен корпус от доброволци, който напълно ги е разбил.
Митя си спомни едрия индианец. Представи си как той се прокрадва нощем към фермата на някой бял заселник. В ръката си стиска томахавка, на гърба му виси колчан със спрели. Олеле, колко страшно! Браво на доброволците.
— Пак от там. Неприятна вест от остров Гуаделупа. В началото на октомври французите принудили англичаните да капитулират, да се върнат в Англия и да обещаят повече да не продължават да служат по време на войната срещу френската република.
Царицата се намръщи. Не обичаше французите.
Камерсекретарят го забеляза и се смути:
— Тук има още нещо, по-лошо…
— Казвай — нейно величество поклати глава. — Знам те, йезуитска душа. Запазил си най-лошото за накрая. Проверяваш дали съм гневлива. Не съм гневлива, не бой се.
Тогава младежът тихо прочете: