— Да, на мен, разбира се, няма да ми повярва — разпалено каза Митя. — Аз за нея съм нещо като забавна кукла, китайска клатушка. Но на вас, на телохранителя си!?
Прохор Иванович подпря провисналата си буза и посърна.
— Уви. И на мен, дето съм й вярно куче, също няма да ми повярва. За всеки друг — да, само не и за най-приближения й, милия Платошенка. Аз наистина съм й като куче: по чуждите мога да лая, но по свои и дума да не става. Дори да успея да посея в нея съмнението, какво ще стане после?
— Какво?
— Ами при майчицата ще дойде една известна особа, много по-хубава в лицето от стария Прохор Маслов, ще се заключи с нейно величество в спалнята и ще намери такива аргументи, след които двамата с теб ще ни изхвърлят от Зимния като напакостили палета. И тогава вече никой няма да попречи на нашия приятел Еремей Умбертович да довърши злите си намерения докрай.
— Може пък светлейшият да не намери аргументи? Забелязал съм, че умът му не е много силен.
— Малък си още — въздъхна тайният съветник. — Майчицата, макар да е велика царица, също е жена. И за тая работа на княз Платон изобщо няма да му трябва ум.
— Какво ще правим тогава? — падна духом Митя. — С нас е свършено, така ли?
— Защо да е свършено? — гласът на Маслов стана по-строг. — Ти прави точно каквото ти кажа и всичко ще се нареди.
— Ако успея — запъна се Митя. Нима нямаше да може да избегне очната ставка със страшния италианец? Дано от убийствения пламък на черните очи езикът му да не залепне за гърлото…
— Ще успееш, не бой се. Ако ти се живее. — Прохор Иванович присви бездруго малките си очи, размърда устни и още повече заприлича на стар проскубан пес. — Трябва да режем от светлейшия парченце по парченце — тихо-тихо нареждаше той, сякаш си мислеше на глас. — Първо парченце — капитан-поручик Пикин. Чрез него ще се доберем до секретаря. После ще се направим, че нямаме нужда от самия светлейши. Уж че него, клетия са го заблуждавали покварените приближени и той естествено сега не е на себе си… Ако имам сигурни доказателства, Платон Александрович ще се отрече от италианеца, ще го издаде като нищо и тогава вече той ще ми падне. — Тайният съветник си помисли още малко, но вече без да говори. После кимна отново: — Трябва ми признание от Пикин. Ще започнем с него, защото от всички той е най-незначителната персона.
— Той няма да се ковлади сам! — извика Митя. — За какво му е?
— Не за какво, а защо — назидателно каза Маслов. — Ей сега ще ти покажа причината, поради която Андрейка Пикин ще ми каже цялата истина. Я ела.
Той отведе малкия си съзаклятник от кабинета в друга стая, по-просторна, но обзаведена с известна претенция за уют: до стената имаше кушетка и дори везани възглавнички върху нея, в ъгъла висеше помътняло огледало, а до масата с кокетни вити крачета стояха два стола — единият дървен и неудобен, но пък другият мек и приятен, приличащ на дълбока мида.
— Това е гостната ми за частни разговори с високопоставени личности, които се нуждаят от бащински напътствия — хитро се усмихна Прохор Иванович, а на това отгоре и намигна. — Настанявам скъпия гост, а понякога и гостенка, с почитание. — Той посочи по-удобния стол. — А самият аз се задоволявам с този скромен стол и за нищо на света не бих го сменил с онова меко седалище.
— Защо? — учуди се Митя и поподскочи на пружиниращата седалка. — Тук е много по-добре.
— Зависи.
Тайният съветник натисна някакво лостче, скрито в дръжката на дървения стол и отстрани на креслото за гости изведнъж изскочиха две метални скоби, които се затвориха пред гърдите на Митя. Той извика от почуда, промуши се през тях и запълзя по пода по-далеч от бясното кресло.
— За какво е това?
— Ами защото, душичке, един възрастен за разлика от едно дете изобщо не може да се освободи от тия стоманени прегръдки. Освен това аз го пристягам и с каишки — горе и на краката, та да не рита.
— И после какво?
— После ето какво.
Маслов завъртя лостчето още веднъж и столът заедно с квадратна част от паркета започна да слиза надолу. Но не потъна целият в отвора — горната половина на облегалката му остана да стърчи над пода.
— Олеле! — зачуди се Митя. — Но за какво служи това инженерно приспособление?
— Сега ще видиш.
Подсмивайки се, Прохор Иванович хвана госта си за ръката и го изведе от стаята в малък тесен коридор, откъдето по вита стълба се спуснаха в подземието. Зад желязната врата имаше помещение без прозорци, с голи каменни стени. В средата стърчеше дървен постамент, на който Митя видя долната част на спуснатия отгоре стол.