Митя не искаше да гледа повече. Обърна се и тръгна да си ходи. Разбираше, че след всичко, което се беше случило, тайният съветник щеше да се чувства много неудобно да го погледне в очите.
Но Пикин, ах, тоя Пикин!
Същата вечер имаше маскарад по случай рождения ден на нейно императорско височество благоверната велика княгиня Мария Павловна, която наскоро навърши девет години. Празненството щеше да е пищно, с размах, за което си имаше причини. От началото на зимата дъщерята на наследника караше тежка заушка и всички мислеха, че няма да я бъде, но Всевишният я опази. Допреди няколко дни беше още много слаба, поради което празникът се забави, но сега тя вече тичаше и дори ходеше да се пързаля. Нейно величество, която от все сърце обичаше палавницата, измисли нещо много особено: Горски Бал. Когато Мария Павловна почти умираше, нейната августейша баба я попита с желанието да я окуражи: „Какво да ти подаря за рождения ден, душичке?“ — макар самата вече да не вярваше, че внучката й ще го доживее. „Горско животинче таралежче“ — продума нейно височество едва чуто. Всеки път хората в двореца си разказваха тази история със сълзи на очите.
И ето, че сега Таврическият дворец бе превърнат в горско царство. Стените на парадната зала бяха целите закичени с елхови и борови клони, столовете бяха драпирани като пънове, иззад облепените с истинска кора колони надничаха препарирани мечки, вълци, лисици, а гостите щяха да влизат през страничния вход, направен за целта като огромен таралеж. Таралежът имаше дървени игли, дълги по два метра, стъклените му очи светеха отвътре с лампички, а вратата беше натъкмена в хълбока на горския обитател.
Когато докараха великата княжна и тя видя горското животно, запляска с ръце и запищя от възторг. Нейно височество беше пременена като горска ягодка: с червена рокличка и изумруден венец на обръснатата главица. Поканените трябваше да се маскират като горска фауна или флора: като гъби, като животни, като горски духове, русалки и други подобни фигури. На никого не беше позволено да пренебрегне тази заповед, дори на чуждестранните посланици, които възприеха организираното тържество не в сантиментален, а в политически смисъл и се явиха: пруският посланик във вид на гъба, британския — на самур, шведския — на секач, неаполитанския — на заек, а най-много се беше постарал баварският, който се беше маскирал като много горд дъб. После в релациите до своите правителства писаха, че тази алегория несъмнено ознаменува тържеството на Гората (тоест, на горската държава Русия) над нейния отдавнашен съперник Полето, сиреч Полша.
Камердинерът беше пременил Митя като малък горски дух. Отми пудрата от косата му и му залепи брадичка. Всичко останало в премяната беше простичко, селско: и цървулите, и широките гащи, и бялата риза с препаската. В ръката си той трябваше да носи клонче от лиственица, с която да се заканва на всеки срещнат и дори да го удря — игличките й са меки, никого нямаше да одраскат.
Е, той не удряше никого и скоро уж без да иска изтърва клонката. Поразходи се сред гостите, поогледа костюмите им и за сетен път се почуди на приумиците на възрастните. Чувстваше се потиснат.
Още по-неприятно му стана, когато чу зад гърба си някой да шепне:
— Казвам ви, ваше сиятелство, той не е никакво дете, ами учено вавилонско джудже и е поне на петдесет години. Ето вижте, на темето му има бял кичур, останал е небоядисан.
О, невежи, празнословни и скудоумни хора!
После още по-лошо.
Дотича Фаворита, наведе се и зашепна. Погледът му беше налудничав.
— Тя е тук, моята Псишея! Докладваха ми, че каретата й е пристигнала. Три седмици не беше се появявала в двореца, но сега не посмя да огорчи нейно величество! Нали не си забравил писмото?
— Помня го! — промърмори Митя.
— Браво. Най-накрая да кажеш следното — князът зашушна право в ухото му: — „Чакай ме тази нощ. Щом дъртата заспи, ще дойда. Няма да ме спрат ни стени, ни ключалки.“ Иди, кажи й го тихичко. И внимавай, ако стане нещо, ще те изкормя.
— На коя? — жално въздъхна нещастният Митридат. — Та аз дори не знам коя особа е имала щастието да предизвика сърдечния интерес на ваше сиятелство.
— Графиня Хавронска. Павлина Аникитишна, Павлинка.
Зуров изрече името нежно, сякаш го изпя.
— Виждаш ли клавесина и арфата? Сега ще започнат да музицират. Най-напред Наследника ще изпее романс в чест на дъщеря си, после ще пее тя, моята сладкогласна русалка.