Митя с покруса пое към подиума, където вече бяха сложили украсеното с оранжерийни момини сълзи кресло за нейно величество, а за рожденичката имаше столче във вид на зелена, обрасла с мъх купчинка пръст.
Наследника беше костюмиран като Горски цар — с корона от шишарки, с мантия от боброви опашки. Той пееше отвратително, но затова пък прочувствено и много силно. В самозабрава отваряше голямата си уста с редки зъби, така че навсякъде хвърчаха пръски слюнка. Никой не слушаше клетника. Придворните си бъбреха, шушукаха си, а царицата си говореше с румена русалка: украсената й с лилии коса беше пусната, а по семплата бяла рокля бяха налепени пайети във вид на рибешки люспи.
Щом последните акорди стихнаха и певецът слезе от подиума, без никой да му изръкопляска, Екатерина каза високо:
— Е, свенливке, хайде да ни зарадваш, изпей ми моята любима.
Русалката стана, направи реверанс пред нейно величество и застана до клавесина.
Значи това била изгората на Платон Александрович, трябваше да я огледа по-добре.
Митя не смяташе, че има право да преценява женската хубост, защото още не беше стигнал уместната възраст, но графиня Хавронска безспорно беше приятна за гледане. Това заоблено, сърцевидно лице, устните като цветна пъпка, ясните сиви очи с много дълги мигли, розово-бялата кожа — всичко беше чудно хубаво. Дори само вълнистата гъста коса бе достатъчна, за да може стократно по-малко прекрасно лице да бъде сметнато за привлекателно.
Павлина Аникитишна запя за сивото гълъбче, което стенело ден и нощ, защото милото му приятелче отлетяло задълго, и тогава очарованието на нейната нежна хубост и мек глас стана почти непоносимо — направо затрудняваше равномерното дишане, защото от възторг на човек въздухът му застиваше в гърлото и не искаше да изпълни гърдите му.
Ръкопляскаха на графинята дълго и дори викаха „Браво!“. Когато тя се върна на предишното си място, Митя се прокрадна по-наблизо и застана зад стола на царицата.
От пеенето Павлина Аникитишна беше пламнала още повече, очите й се изпълниха със сияние, но миглите възпираха този пламък и скромно го засенчваха. Хубавицата не гледаше никого, и свела поглед, слушаше думите на Екатерина.
— Отлетя твоят мил, отлетя — нежно й думаше императрицата. — Ала не за дълго, а завинаги, не можеш да го върнеш. Стига си плакала и тъгувала. Защо да се погребваш жива? Не скърби повече. После, като остарееш, ще те е яд. Всеки би взел моята роднинка, избери си който искаш годеник. А ако не желаеш да се омъжиш, — Екатерина се наведе към скромната хубавица и й прошепна с лукава усмивка: — намери си някой сърдечен приятел. Никой няма да те съди, та ти от пет години си вдовица.
Ужас, горката велика императрица. Не знае клетата какъв змей е скътала в пазвата си. На това отгоре, о, свещена простота, съдейства за злодейския му умисъл. Току-виж хубавицата послушала съвета й, позамислила се за сърдечното приятелче, а пратеникът на Амур е вече тук, при Псишея.
— Благодаря за доброто съчувствие, ваше величество — тихо продума графинята. — Само че аз нямам нужда от никого. Да можехте само да изпълните отдавнашната ми молба и да ми позволите да се оттегля на село, тогава бих била напълно…
— А, не! — Екатерина ядно тупна прекрасната дама с ветрилото си по ръката. — Аз не одобрявам глупави постъпки. После ще ми благодарите, драга!
Митя видя как изпод пухкавите мигли на Павлина Аникитишна се търкулнаха две кристални сълзици и сам се просълзи.
Не, той не можеше да участва в безобразията на Фаворита.
Изтича във вестибюла, където закъснелите гости сваляха кожените си палта. Качи се по стълбата до галерията. Там беше хубаво, тъмно. Митридат беше уморен от света във всеки един смисъл на думата. Какво толкова му харесваше татко на този Едем? Какво хубаво имаше в него? Не оставят на мира дори седемгодишен човек.
Покатери се на широкия перваз на прозореца и долепи пламнало чело до студеното стъкло. Долу светеха факли и разноцветни лампиони, пристигаха и си заминаваха карети, проблясваха вледенените игли на чудо-таралежа.
Митя скочи на пода и тъжно умислен тръгна по безлюдната галерия.
Тя обаче изобщо не била безлюдна.
От следващата ниша на прозореца се дочу шумолене, шепот и учестено дишане.
Кавалер и дама също бяха седнали на перваза, нещо правеха, нещо се ухажваха.
— Ах! — чу се писклив женски глас. — Тук има някой!
Зашумоля коприна, на пода скочи някаква госпожица с костюм на лисичка, но доста омачкан и раздърпан. Ахна, прикри лицето си с ръце и хукна да бяга. Само че Митя пак я позна — беше от фрейлините на нейно величество, как й беше остзейската фамилия…