— Не. Но едва ли щях да му помогна, защото не съм специалист по валутните пазари. А вторият?
— Един много приличен мъж, на години. Каза, че имал труден, направо нерешим проблем, че можел да му помогне само някой магьосник, вълшебник. Казвам му, че Николай Александрович е точно магьосник и вълшебник, че взима скъпо, но си струва парите — Цеца гордо погледна Николас в очакване да я похвали за комерсиалната съобразителност. — Освен това му казах, че работите само с много платежоспособни и сериозни хора и не се занимавате с дребни въпроси. Че бизнесът ви процъфтява, че сте затрупан с работа и че сте един от основните ни рекламодатели. Нали правилно съм постъпила?
Фандорин потръпна.
— Дадохте ли му адреса на фирмата?
— Дадох му го, разбира се, не се притеснявайте. Той каза, че ако му се помогне, няма да жали пари. Интелигентен човек беше, сериозен. Представи се както подобава.
— Кузнецов, нали? Николай Иванович? — без капка надежда попита Николас, който все пак си спомни името и презимето на „парашутиста“.
Цецилия Абрамовна се засмя, сякаш Ника се беше пошегувал остроумно.
— Не, не чак толкова романтично.
— Че какво романтично има в името „Николай Иванович Кузнецов“? — учуди се Ника.
— Вашето поколение изобщо не помни героите от войната — с укор поклати побелялата си глава Цеца. — Ами да, Николай Кузнецов, който убивал фашистките генерали. Помните ли „Подвигът на разузнавача“? Имаше и още един хубав филм с Гунар Цилински — „Силните духом“. Гледали ли сте го?
Не, Николас не беше гледал тези филми, но усети неприятен студ в гърдите. Ах, колко не е бил прав сър Александър, като не е позволявал на сина си да се запознава с творбите на съветската масова култура. Имаше чувството, че точно от там, от вчерашния ден на Русия, неясен и тайнствен, със съскане изпълзява зловеща змия, която се кани да го клъвне с отровните си зъби.
— Ето — каза Цецилия Абрамовна. — Записала съм си. Десет часа и четиридесет и пет минути. Иля Лазаревич Шапиро.
Николас се сепна. Шапиро е разпространена фамилия, но все пак не е Кузнецов! Ала тутакси помръкна. Не е бил никакъв Шапиро. Просто е чул напевните интонации в гласа на Цецилия Абрамовна и е решил да се нарече с еврейско име — за да я предразположи.
— Но защо сте толкова тъжен? И той ли не дойде? Не се притеснявайте, непременно ще дойде. Беше сериозен човек и имаше сериозен проблем, по гласа му личеше.
Николас благодари и бавно тръгна да излиза. Уви, нищо не стана.
Телефонът иззвъня.
— Редакцията на вестник „Ерос“. Добър ден, слушам ви — каза Цеца с невероятно респектиращия си глас.
Фандорин се обърна, за да й кимне на сбогуване, и изведнъж видя, че по малкия дисплей на телефонния апарат една след друга се изписват дребните цифри на седемцифрен номер.
Николас не чуваше за какво си говори референтката с обадилия се, защото кръвта започна шумно да пулсира в ушите му.
И когато с думите „всичко хубаво“ Цеца затвори слушалката, той посочи апарата и попита:
— Добре ли работи?
— Превъзходно, понякога изписва дори извънградски номера. Да ви кажа, Никочка, взеха да се обаждат разни хулигани. Ало, казват, искам да пусна една обява във вестника. И започват да говорят само гнусотии, дори да псуват. Пуснах молба до административно-стопанския отдел да ми поставят апарат с дисплей и веднага засякох тия пакостници. Оказаха се някакви пикливи осмокласници.
— А можете ли да надникнете в номерата от вчера?
— Искате да се обадите на Иля Лазаревич ли? Няма смисъл, мисля, че ще е малко несолидно. Но сега ще погледна, един момент.
Тя взе да натиска разни копчета.
— Ето. Десет и четиридесет и пет. Виждате ли оттам?
И обърна апарата, за да може Ника да си препише номера. Първите цифри бяха 235, което май беше в района на Ленински проспект.
— В компютъра си трябва да имате база данни за абонатите на Московската телефонна мрежа — с пресекващ от вълнение глас каза Фандорин. — Нека да видим какъв е този номер.
— Хайде.
Цецилия Абрамовна се беше научила да работи с компютъра по същото време, когато бе учила и стенография, и се зарадва на възможността да демонстрира познанията си. Бързо отвори програмата, набра търсения номер и след няколко секунди на монитора излезе резултатът: „Шибякин, Иван Илич. Улица «Академик Лисенко», бл. 5, ап. 36.“
— А така — посърна Цеца. — Нищо общо. — Сигурно определителят е сбъркал някоя от цифрите, случва му се.
— Вероятно. Но все пак ще си го препиша.
Определителят може наистина да беше сбъркал. Ами ако не беше? Ами ако това бе нишката на кълбото и то почнеше да се размотава?