На излизане от редакцията Фандорин трескаво премисляше дали да каже на капитан Волков за откритието си, или не.
Реши, че е рано. Нека първо се отбие на адреса и да се опита да разбере какъв е този апартамент и какъв е този Шибякин. Как изглежда? Може дребният мъж на средна възраст с провиснал костюм, с пооплешивяло чело и сини изпъкнали очи да е живял там? Или там да са виждали описания по-горе субект и да могат да го опознаят? Милицията, естествено, също е способна да изпълни тази проста задача, но тя едва ли ще прояви толкова старание и бързина, както един осъден на смърт.
Дори адресът да не даде нищо, отрицателният резултат също е резултат. Да допуснем, че определителят е сбъркал някоя от цифрите. Тогава нека колегите на капитан Волков не само проверят връзките на Иван Илич Шибякин, но и се поинтересуват от всички абонати, чиито номера приличат на посочения. Е, пипкава работа, но не чак толкова сложна. Ако наистина искат да хванат тия „Неуловими“ — не заради Николас Фандорин, естествено, а заради своите „резонансни“ генерални директори и председатели на управителни съвети, нека се потрудят. Ако обаче стане ясно, че покойният посетител е живял в апартамент 36…
Николас усети как го обзема чувството, познато на всеки изследовател на историята и създател на компютърни игри — ловната страст, един от най-силните стимулатори, известни на просветеното човечество.
И се сепна: я по-полека, не бързай толкова.
Улица „Академик Лисенко“ се намираше на мястото на някогашната Живодьорная слобода, превърната през шейсетте години на миналия век в квартал на луксозното съветско строителство.
Фандорин слезе от колата си пред блок 5, огледа се и изтръпна от студения вятър, който бе издухал последните остатъци на благоприличие от дърветата и сега те бяха чисто голи като покойници в морга. От съвсем неуместната (или може би напротив, много уместната) случайна метафора устремът му поугасна. Това не е игра, рече си той. Ако загубиш, рестарт няма да има.
Блокът беше от онези, които по социалистическо време се смятаха за престижни — четиринайсететажен, със светли фасадни тухли и голям навес над входа. Но сега до него бе израснало новоруско замъче с кулички и обли балюстрадки, досущ като сметанова торта, и бившият номенклатурен чертог веднага бе засенчен, превърнат в беден роднина, дори не толкова в роднина, колкото в гладен Гаврош, който наднича през витрината на сладкарница.
Добре де, каза Ника на псевдоампирния новобогаташ. Някой ден и ти ще се олющиш и ще посърнеш, защото новият елит се пресели в предградията, където въздухът е чист и човек може да се изолира от непреуспелите си съграждани с дувар.
Входът на блок №5 беше заключен. С надеждата, че някоя склеротична бабичка си е записала в някое ъгълче кода, Фандорин клекна и заоглежда издрасканата врата. В този вид го завари приближилата се към входа дама с две торби.
— Кого търсите? — попита тя, но не войнствено, а по-скоро с любопитство — все пак Николас изглеждаше прилично, не като крадец.
— Трийсет и шести апартамент — каза той. — Но не мога да вляза.
Матроната не бързаше да отключи.
— Шибякин?
— Да, Иван Илич — небрежно кимна той.
Отговорът му беше правилен. Е, не прозвуча триумфален писък като в игрите, когато минаваш на следващото ниво, но сезамът се отвори.
— Той защо не ви е казал кода? — поклати глава аборигенката, докато окачаше една от чантите си на куката и набираше кода. — Откакто жена му почина, никак не е добре. Измършавя, ходи като клошар, гледа налудничаво. Благодаря, ще се оправя сама. (Това беше в отговор на жеста, предлагащ помощ за чантите.) Аз живея под него. Наскоро ме наводни и като отивам у тях, направо ужас. Прах, боклуци, пълно с хлебарки. Добре, че горката Любочка не може да го види. Тя така добре поддържаше дома си, беше такава домакиня. Приятел ли сте му?
Като чу за починалата жена, Николас преглътна. Нима беше улучил? Не, това щеше да е прекалено лесно!
— Да, с Иван Илич работехме заедно — промърмори той.
— В „Правда“ ли? И вие ли сте журналист?
— Нещо такова.
Шибякин работил в комунистическия вестник „Правда“? Всичко съвпадаше! Докато се качваха с асансьора, съседката не млъкна нито за миг, но не съобщи повече нищо ценно, само оплаквания. Едно време във входа имало и фикуси, и стенвестник, и портиери, а сега било пълно безобразие. Почтените хора ходели да пазаруват с торби, доизносвали ондатровите си шапки отпреди десет години, а половината апартаменти били изкупени от разни кавказки мутри, които напълнили двора с вносни коли.
— Хайде, дворът както и да е — довърши плача си социалистическата Ярославна, слизайки на осмия етаж. — Какво направиха с държавата! Да вземем например вашия вестник. Такъв ли беше някога?