— Не ми се говори — лицемерно въздъхна Фандорин. С всеки изминал миг сърцето му тупаше все по-учестено.
На деветия етаж той дълго стоя пред кафявата врата със залепени месингови цифри 3 и 6. Някога сигурно са изглеждали импозантно, но металът бе потъмнял и се бе покрил с петна.
— Това беше Найк Борзов, който се закле на нашите радиослушателки във вечна любов — чуваше се през вратата висок момичешки глас. — А сега реклама…
В съпровода на задушевен дует, който пееше за „стоматологична мрежа Мастър Дент“, Николас няколко пъти натисна копчето на звънеца.
Както и можеше да се очаква, никой не реагира, само дето радиото мина на прогнозата за времето. Дъжд, северен вятър, застудяване през нощта.
Е, общо взето, това е. Половината работа на шестнайсети отдел е свършена. Сега оставаше да извика Волков, който да дойде със следователи, поемни лица или както там го правят.
Николас натисна дръжката по-скоро автоматично, защото се беше замислил.
Нещо във вратата щракна и тя се отвори навътре, както е в къщите, строени по съветско време. Ника някъде беше чел, че навремето имало специална инструкция на НКВД: входните врати да се правят така, че да се отварят само навътре, за да може по-лесно да се разбиват, ако някой трябва да бъде арестуван.
Фандорин изпита ясното усещане за „дежа вю“, сякаш беше виждал всичко това преди, как с тихо скърцане вратата се отваря, сякаш го приканва да влезе в празния апартамент. Всъщност „дежа вю“ си беше. Толкова пъти бе виждал тази сцена на кино — как човек бутва някоя уж заключената врата, а тя изведнъж се открехва и пантите й изскърцват зловещо. Същевременно го обзе необяснимото усещане, че няма нищо чудно и вратата наистина е трябвало да се отвори. Чудно му се видя друго — че от пролуката към полутъмната стълбищна площадка падна лъч електрическа светлина. Посред бял ден?
Стиснал студената дръжка, Николас направо замръзна. Нямаше куража да влезе, само се опита да надникне през открехнатата врата. Според законите на Холивуд вътре трябваше да е проснат трупът на собственика, но труп нямаше — сигурен беше. Тоест, имаше, но не в 36-и апартамент, а в моргата на милицията.
Заиграването си е заиграване, но законът не бива да се нарушава. Фандорин побутна вратата още съвсем малко. Антре като антре, само дето по пода бяха разхвърляни обувки. Както и да е, ще трябва да се обади на Волков.
В този момент щракна съседната ключалка, затова Николас панически се шмугна в осиротялото жилище и бързо затвори след себе си. Върви обяснявай кой си и защо стоиш пред открехнатата врата на чужд апартамент.
Първата му работа (още преди да се огледа, само като забеляза къде е ключът) беше да загаси лампата. Той долепи ухо до кожената тапицерия на вратата.
Отвън се чуха бавни стъпки. Спряха — съвсем наблизо, на около метър. Входният звънец зазвъня оглушително и едва сега Фандорин разбра каква чудовищна, може би дори непоправима глупост е направил.
— Иван Илич! — обади се ядосан старчески глас. — Хайде отворете де! Нали чух, че се тресна вратата. Иван Илич!
Отново звън — първо продължителен, после серия от кратки.
— Ама че работа! Радиото ви гърмя цяла нощ! Някакви дивашки неандерталски песни! Всичко разбирам, съчувствам ви и така нататък, но бива ли такова нещо! Иван Илич! — а сетне по-тихо, с раздразнение: — Съвсем се е побъркал. Направо е за психиатрията…
Отново стъпки, но отдалечаващи се. Бучене на пристигащ асансьор.
Слава Богу, отиде си. Уф!
Трябваше колкото може по-скоро да се махне. Просто да излезе, да затвори вратата и да се обади на Волков. Няма защо да му казва, че поради собствената си глупост е влизал в апартамента. Само щеше да си навлече излишни подозрения.
Стоп. Ами пръстовите отпечатъци по дръжката отвътре? Беше ли я пипал, когато се тресна вратата, или не? Не можеше да си спомни. Ако я е пипал, трябваше да я избърше с кърпата си. Ами ако изтриеше някакви важни следи? Май по-добре щеше да е да не пипа нищо.
Едва сега плувналият в пот от напрежение Николас се огледа и видя, че преди него в апартамента е пипал някой друг, и още как!
Шкафчето за обувки беше изтърбушено, дрехите от закачалката бяха разхвърляни по пода, горните секции бяха претършувани.
В стаите беше още по-страшно: всичко — надолу с главата, диванът, фотьойлите и столовете — разпрани, первазите — изкъртени, книгите — съборени, тук-там паркетът беше изваден, на места дори тапетите бяха съдрани. И сред цялата тази обляна в ярка електрическа светлина Хирошима ликуващо дърдореше звънливо гласче с характерно московско провлачване: