Двамата с Волков стигнаха до входната врата почти едновременно, само че Николас отвътре, а оперативният отвън.
Тук някъде трябваше да е копчето за отваряне на ключалката. Лампичката не светеше и Фандорин заопипва стената.
Понечи да извика: „Ей сега, един момент!“
Но не извика.
През матираното стъкло (явно, останки от някогашния номенклатурен лукс) се виждаше как капитанът, след като надникна в малкия си бележник, уверено започна да натиска копчетата на кодовото устройство.
Знае кода? Но откъде?! Вратата се отвори навътре и скри вцепенения магистър. Капитанът не забеляза Фандорин, мина покрай него и чевръсто изтича по стълбите до асансьора. Фандорин не му се обади. Изчака асансьорът да тръгне и бързо изскочи навън.
От място даде такава газ, че едва не задави двигателя.
Така значи! Браво на оперативния! Щом е знаел кода, значи е знаел и адреса. Тогава защо се е преструвал?
Изводът, който следваше, не беше никак приятен. Дали пък господин Волков не е в комбина с нощните посетители на 36-и апартамент? Дали не е свързан с убийците на полуделия Иван Илич?
Ами ако изобщо не е милиционер? Ами ако точно той е убиецът? И затова е дошъл тук сам. За да изпълни смъртната присъда срещу предприемача Н. А. Фандорин?
Ами милиционерската лада? И служебният телефон на визитката?
Карането на кола в град Москва е много добра психотерапия, премахва нервния стрес по-добре от всеки транквилант. Като го замества с друг, по-слаб и банален. Когато непрекъснато трябва да върти глава не толкова за да спазва правилата, колкото за да следи останалите коли и автоматично да концентрира вниманието си върху опасните екземпляри — джипове и мерцедеси, които имат навика да се престрояват от лента в лента с рязко изнасяне и без мигач, човек без да иска се абстрахира от всякакви, дори от най-тревожните мисли.
Отново, както всеки ден, се случи едно обикновено чудо, малък триумф на щастливите случайности — Николас стигна до офиса си безаварийно.
Нареди на Валя (чийто живот днес беше в розово) да не го свързва с никого, заключи се в кабинета и сложи пред себе си откраднатия лист.
Пътуването по пътнотранспортните джунгли му беше от полза. Способността му да мисли спокойно се беше върнала.
И така, засега фактите без хипотези.
Първо. „Неуловимите отмъстители“ (глупаво название, но нека остане засега поради липса на друго) изпитват омраза към две категории предприемачи: бизнесмените в медицината и хората, публикуващи особено агресивна и евентуално измамна реклама.
Второ. На 13 август Шибякин открива, че „не е сам“, и убийствата веднага започват. Явно неговият съучастник или съучастници са хора на действието и същевременно с професионални терористични навици. Някак не се връзва с инфантилната мотивация на смъртните присъди. „Гад и измамник“? Ама че детинщини. Или чиста психиатрия. Макар че съмнителният капитан Волков естествено е прав: в днешна Русия с оръжие и взривни вещества могат да боравят мнозина и сред тях има колкото щеш явни и непроявени смахнати, жертви на афганистанския и чеченския синдром.
И накрая третият, най-важен факт. Убити са шестима души. Петима са жертви на терор: взривеният във вилата му Залцман, после Зятков с двете деца и шофьора. Шестият е един от „отмъстителите“, хвърлен от някого от покрива.
Сега да формулираме най-съществените въпроси във връзка с гореизложеното и да се опитаме да отговорим на всеки от тях.
Съществени са точно три въпроса.
Първо — личният. Дали Шибякин е успял да съобщи на съучастника (съучастниците) си за присъдата, изнесена срещу собственика на „Страната на съветите“? Няма да крием, че този от трите въпроса ни вълнува най-много.
Вторият въпрос е детективски. Кой е убил Шибякин и каква роля играе Волков в цялата тази история?
Третият въпрос е хуманитарен. Как да бъдат предупредени останалите осъдени за надвисналата над тях заплаха, щом не можем да имаме доверие на милицията?
Ах, какво изключително, повдигащо духа нещо е системният подход! Всяка заплетена ситуация, ако бъде разделена на съставните й компоненти, се оказва не чак толкова сложна и е напълно решима, тъй че рекламата на „Страната на съветите“ не лъже. Не сте били прави да включвате Николас Фандорин в „гадовете и измамниците“, господа отмъстители!
Момент, момент. На излизане Шибякин каза: „Съдът се оттегля на съвещание“, нали? Това не значи ли, че потвърждаването на смъртната присъда е било отложено? А обсъждането не е могло да се проведе, защото скоро след напускането на офис 13А „съдията“ от собствен опит е разбрал с какво ускорение лети към земята свободно падащото тяло.