От неимоверното облекчение, познато може би само на малцината, които са били осъдени на смърт, а след това помилвани, Николас чак си замърка оптимистичната песен от компактдиска „Хитове на съветската естрада“: „Обичам те, живот, което всъщност не е нищо ново.“ И веднага си спомни за Достоевски — как са заменили разстрела му с каторжен труд и в мрачното подземие на Алексеевската крепост от щастие той е пеел с цяло гърло.
Сега му беше по-лесно да мисли и за детективската част на главоблъсканицата. Точният отговор, естествено, трудно можеше да се намери, фактите бяха прекалено малко, но все пак можеше да се изведе една що-годе правдоподобна хипотеза. Например следната. Някой от получилите присъда (Зятков, Залцман и самият Николас отпадат, значи остава един от останалите петима) противно на предположенията на капитан Волков се е отнесъл към тази хартийка сериозно и е взел предпазни мерки. Този „някой“ не само е гад и измамник, но и криминален тип, който е свикнал да се брани. Провел е собствено разследване, по някакъв начин е изчислил Шибякин и си е разчистил сметките с него. Много е възможно в търсенията да му е помагал капитан Волков, член на оперативно-следствената група по делото „Неуловимите отмъстители“. В наше време, уви, няма нищо екзотично в това милиционерът да сътрудничи на бандитите. Впрочем, да си трошат главите всичките. Да се оправят сами.
И последният въпрос, хуманитарният. Трябва да се уведомят петимата осъдени за опасността, която ги дебне. Ако дедуктивната хипотеза е вярна, един от тях е наясно, но останалите?
И ето че сега вече, когато въпросите бяха формулирани и за всеки бе намерен отговор, можеше да се действа.
Най-напред Николас се обади на оперативния. Извини му се сухо, че не е могъл да го изчака — имал спешна работа. Волков се държа доста по-уважително, отколкото вчера. Изглежда, че бързината, с която оглавяващият фирмата „Страната на съветите“ бе установил самоличността на убития, бе направила на капитана много силно впечатление. Той не се опитваше да минава на „ти“, не задаваше излишни въпроси и дори благодари за помощта за следствието, лицемерът. Естествено, че не е никакъв убиец, просто не му е чиста работата. Заради такива като него още от времето на МУС — Московската криминална милиция, наричат милиционерите „боклуци“.
После Фандорин извика Валя и й нареди да установи адресите на компаниите „Хипократова клетва“, „Играем и печелим“, „Фея Мелузина“, „Клондайк“ и „Добрият доктор Охболи“. За това бяха необходими десет минути, през които чевръстата Валя успя да намери също и телефоните и факсовете на техните управители.
— Само с „Хипократова клетва“ е кофти — съобщи тя на Ника и оправи кожената каишка на челото си (Валя днес беше като индианка: с две плитчици, с бродирано с мъниста яке, велурен панталон с ресни и ръчно изработени мокасини). — Пуснали са кепенците. Вождът им заминал отвъд голямата вода.
— Убит ли е?! — ахна Фандорин, защото знаеше, че на жаргон глаголът „замина“ означава „умря“.
— Не, наистина е заминал. Прецакал всички и дал ескейп. Още през лятото. Размотава се някъде или в Америка, или на Бахамите.
Дали не се е уплашил от присъдата, помисли си Николас. Или просто господин Сухоцки е имал късмет: избягал е навреме и така се е спасил.
На останалите четирима Фандорин написа писмо със следното съдържание:
Уважаеми г-н (Леванян, Куценко, Шухов, Ястиков),
На (еди-коя си дата) сте получили странен документ, в който неизвестно лице Ви изнася смъртна присъда. Най-вероятно сте се отнесли към текста като към глупава шега. Но смея да Ви уверя, че тези хора не се шегуват. Двама от бизнесмените, на които са били изпратени аналогични послания, вече са убити. За потвърждение можете да се обадите в 16 отдел на Московската криминална милиция. Във всеки случай настоятелно ви съветвам да вземете най-сериозни мерки за сигурност.
Моля да ме извините, че не се подписвам.
Изобщо няма нужда тия господа да се втурнат към „Страната на съветите“ за разяснения. Неслучайно покойният Шибякин ги квалифицира като „гадове и измамници“. Може да си въобразят, че Николас Фандорин се занимава с изнудване. Пък и нека не забравяме, че един от тях май не изпитва особен пиетет към неприкосновеността на чуждия живот и жилище.
Поръча на Валя да изпрати писмата по факса, като предварително махне от апарата номера на изпращача и логото „Strana Sovetov“.
— Шефе — каза асистентката, след като изпълни заръката, единствена за целия работен ден. — Защо очите ви са такива диви, сякаш сте в нирвана? И аз искам. Поканете своята офис лейди някъде да поразпусне. Честно. Има един ресторант, „Холестерин“ се казва, направо е върхът. Истински фюжън, ще ви хареса. А за афтърпарти можем да прескочим до „Плъхолов“. Вие сте свободен човек — вашата МеМе е в Ленинбург, нали?