— Няма да наричаш жена ми МеМе — за кой ли път вече каза Фандорин. „МеМе“ беше абревиатура от „мадам Мамаева“, а какво е това „истински фюжън“, понятие нямаше.
Но настроението му след отмяната на поканата за екзекуция беше приповдигнато и леко истерично. Като ще разпускаме, да разпускаме, защо не? Днес бездруго вече нямаше да успее да се съсредоточи върху камерсекретаря.
Разбраха се да се срещнат в единайсет — след като зверчетата си чуят вечерната приказка и заспят — и двамата телефонираха: Валя в „Холестерин“ да резервира маса, а Ника — на бавачката Лидия Петровна да дойде да нощува у тях.
После окрилената Валя си тръгна, за да се накипри, а Фандорин остана още малко в офиса да кръстосва кабинета и да се убеждава, че всичко вече е наред, че хаосът само е лъхнал в лицето му с горещия си дъх, но не го е изпепелил и дори не го е опарил. Размина се, животът се върна в нормалното си русло.
Може изобщо да не беше така, но какво би могъл да предприеме? Ще прави каквото трябва, пък да става каквото ще.
Не може всеки миг от живота да трепери, че ще му се случи нещо лошо: че ще му падне тухла на главата, че шофьорът на насрещната кола ще заспи на волана или в кафето, където се е отбил да изпие чаша еспресо, ще избухне някоя чанта, натъпкана с взрив. Някой ден лошото непременно щеше да се случи, няма как. Ако не е чанта с взрив, ще е рак или тромб (не се знае кое е по-лошо), но алтернативата е човек или да трепери, или да живее. Върви си по пътя и се надявай, че няма скоро да се озовеш в зейналата паст на Нещастието.
Ще се надявам — реши Ника. Много, много ще се надявам, че присъдата още не е утвърдена и не е стигнала до изпълнителя.
И че останалите осъдени ще се отнесат сериозно към предупреждението.
Преди да излезе, той по навик се приближи до прозореца и погледна вечерния град. Светлини, лъснали от дъжда покриви, късогледото око на луната свети през мъглата.
Когато светът е така спокоен и мъдър, на човек му се струва, че няма от какво да го е страх. Смърт ли? Много важно. Ако имаш късмет, тя ще бъде бърза и не особено страшна. Какво е хепи енд в приказките за любовта? Те живели дълго и щастливо и умрели в един и същи ден. Та може би, отдаде се на философски размисъл Николас, такава смърт е именно истинското окончателно щастие? Хванати за ръце, ще вървим по небето към извора на тази безметежна светлина, вечерният здрач ще отлита ето така нагоре и широките простори, залети от спокойната светлина на луната, ще се простират пред нас, непомрачени от сянката на нова раздяла.
Глава осма
Престъпления на любовта или безумства на страстите
Но небето беше тъмно и безмилостно, луната се бе спотаила зад бухналите облаци, сякаш не искаше да мами изгнаника с напразна надежда за спасение, и човек нямаше къде да се скрие от неистовата сляпа стихия.
На замръзващия Митридат му оставаше да прибегне само до последното оръдие на мъжествения разсъдък — философията. Колко стремително бе паднал от поднебесните висини, от самото подножие на престола, и се бе озовал в тъмната и ледена бездна — помисли си той. Макар че какво чудно има? От физиката знаем, че всяко тяло се издига нагоре много по-трудно и бавно, отколкото пада надолу. Няма нищо по-естествено от падането, което е стремеж да се приближим до гръдта на майката земя. И смъртта, която чака всекиго, също е падение. Но такова, което от гледна точка на религията се превръща в излитане.
Майчице, колко е студено!
На площада бяха накладени огньове, около които се бяха скупчили кочияшите и лакеите, очакващи господата. Митя понечи да се втурне към най-близкия източник на топлина, но като чу грубия смях на хората, замря. Колкото по-неделикатна е душата на човек и е по-ниско положението му, толкова той е по-корав и немилосърден към ближните си. Щяха да го изгонят, отново щяха да го изгонят! Още едно подобно изпитание, и той можеше завинаги да остане без капка любов и респект към човешкия род, а тогава за какво да живее? По-добре да се вкочани от вятъра и снега!
Още повече, че изобщо не е задължително да се вкочанява.
Подкрепеният от философията разум се сепна и все пак прояви чудодейната си сила.
Я колко карети има на площада. Щеше да влезе в някоя, без да го видят слугите, и да изчака тя да потегли. Пък после — каквото сабя покаже. Чиято и да беше каретата, с нейния собственик, някой благороден дворянин, щеше да се разбере по-лесно, отколкото с някой плебей. Достатъчно бе да каже на френски: „Умолявам ви, изслушайте ме!“ — и щеше да стане ясно, че малкият дрипльо не е обикновен просяк.