Едната обувка бе паднала до Митя, в неговото неудобно и прашно скривалище, и сега стоеше точно пред очите му и проблясваше със златното си токче — гостенка от друг свят, където царуват красотата и изяществото.
Друсането свърши, шейната започна да се плъзга равномерно като лодка по водата. Павираният път беше свършил — досети се Митя. Скоро щеше да свърши и градът.
Добре де, къде отиваме? Тя каза: „Не вкъщи, към Московския тракт.“ Вила ли има там, на Московския тракт, или имение.
Отгоре долитаха подсмърчане и хлипащи въздишки. Плаче.
От време на време дамата започваше да нарежда нещо, но съвсем тихо, чуваха се само отделни думи: „Няма кой, изобщо няма кой… Какво става, Господи… Как не…“ и тям подобни неясни по смисъл неща.
След като се наплака до насита и се изсекна, тя промърмори:
— Ох, че студено.
Което си е истина, истина е. Без кожената завивка и далеч от печката Митя също зъзнеше.
Отново видя краката с копринени чорапи, малки, с изваяни глезени. Левият бързо се шмугна в обувката, десният потърси по пода, но не намери нищо. Тогава под пейката се спусна и бръкна пълна ръка, върху чийто пухкав пръст блесна пръстен.
А такова нещо вече се беше случвало, да, беше се случвало. Митя се бе притиснал до прашната стена точно по същия начин и към него посягаше ръка, но беше къде по-страшно, сегашното нищо не е. Тогава на Митридат му хрумна философското съждение, което просто заслужаваше да бъде записано, та да служи на потомците: умният не се плаши два пъти от едно и също нещо.
Той побутна скрилата се обувка към ръката, но се получи казус — тя самата прояви решителност и се мушна по-навътре под седалката. Е, и се натъкна на неговите пръсти.
Нататък е ясно: писъци, викове.
И краката, и ръката изчезнаха от полезрението на Митя.
Той трябваше да побърза, докато тя не е повикала придружителите си. Изпъшка, изпълзя от скривалището си и застана на четири крака. Дори си беше подготвил доста разумната и учтива фраза: „Госпожо, не треперете, вижте ме колко съм малък. Аз самият треперя пред вас и се уповавам единствено на вашето милосърдие.“
Само че думите му спряха в гърлото. На седалката, свила нозе и притиснала ръце към гърдите си, опулила бездруго огромните си очи, седеше Павлина Аникитишна Хавронска — същата онази особа, заради която, ако трябва да възстановим логическата верига, започна цялото това Митино злощастие.
Отблизо беше още по-хубава, макар уж да нямаше накъде повече. Но само ей така, от упор, човек можеше да види синкавата жилка на шията й, прасковения мъх по бузите и чудната бенка малко над розовата й устна.
Като зърна пред себе си малкото момченце, графинята веднага престана да вика.
— Ти ли се беше скрил там? — попита тя с разтреперан глас. — Или има още някой?
Уплашен от изненада, Митридат все още не си бе възвърнал дар словото и само поклати глава.
— Та ти си съвсем мъничък — каза прекрасната Павлина Аникитишна и най-сетне се успокои. — Как се озова там?
На този въпрос Митя нямаше как да отговори кратко, затова се поколеба откъде да започне.
— Колко си малък. Можеш ли поне да говориш?
Той кимна и си помисли, че сигурно най-добре е първо да й обясни за костюма си на малък горски надзирател.
— Миличкото ми, какви ясни оченца имаш. Хайде, не бой се, аз съм добра леличка, няма да ти сторя нищо лошо. Знаеш ли на колко си годинки? А как се казваш? Е, това трябва да го знаеш, вече си голям. Много си голям, нали. Студено ли ти е? Ела тука, ела.
Тя явно наистина беше добра жена, жалостива. Погали Митридат по главата, прегърна го и го целуна по челото.
Сгушен до меката й топла гръд, той изведнъж си помисли: ако бях започнал да й говоря като голям, тя нямаше да ме гали така.
И в този миг го осени озарение.
Откъде са всичките му беди и нещастия? От това, че е разумен и твърде просветен за годините си, решил е да се мери с възрастните и да спазва техните правила. Ако не се беше правил на толкова умен, ако живееше според възрастта си, сега щеше да си е в бащината къща и нищо лошо нямаше да го сполети. Какъв е изводът? Ами такъв, уважаеми господа, че много по-лесно, по-добре и по-безопасно е да си глупаво дете.
И когато графинята повтори въпроса си: „Е, как се казваш? Спомни ли си?“, рече по детски:
— Митюся.
За което бе възнаграден с нови целувки.
— Браво на детенцето, браво! А на колко си годинки?
Той реши за всеки случай да посмали малко. И й показа разперената си длан.
— Пет годинки? — прехласна се хубавицата. — Боже, колко сме големи! И всичко знаем, нали! А татко и мама къде са?
Отговорът на този въпрос беше по-труден. Митя смръщи чело, премисляйки как е най-добре да отговори.