Павлина Аникитишна въздъхна със съчувствие:
— Ох, и челцето си бърчи. Горкичкото ми сираченце. И при кого си живял? При бабка ли?
Митя кимна.
— И къде е сега твоето бабче?
Дали да не кажа: „В Зимния дворец“ — зачуди се Митя.
Не, няма смисъл. Първо, тя нямаше да му повярва. И второ, сега май беше по-добре, по-сигурно да няма нищо общо със Зимния дворец.
Госпожа Хавронска е жена с добро сърце, не ще изгони на студа едно дете. Да можеше да поостане поне за малко при нея, да събере мислите си.
Тя отново си изтълкува мълчанието му по свой начин:
— Олеле, умряла ли е? Пиленцето ми сладко — и върху темето на Митя, където имаше бял кичур, капна голяма сълза. Добре, че в тъмното графинята не забеляза белия му кичур, инак окончателно щеше да се разридае от състрадание.
— Имаш ли си някого, Митюшенка? — тъжно попита Павлина Аникитишна.
Той завъртя глава.
— И аз си нямам — печално рече тя. — Няма страшно. Отначало е трудно, но после се свиква. Не бой се, ще те взема със себе си.
— Къде?
— В Москва. Искаш ли?
Не може да бъде! Какъв небивал, невероятен късмет! Да се озове в Москва, а оттам — вкъщи, при татко и при мама! Наистина това бе пръст на съдбата, на която най-после бе омръзнало да преследва малкия Митридат и която бе решила да му обяви пълно помилване.
— Знаеш ли какво е Москва? Това е един много, много голям град, още по-голям от Петербург. И по-хубав. Там хората са по-обикновени, по-добри. Има много сняг, всички се возят с шейни, спускат се по ледени пързалки. Ще дойдеш ли с мен в Москва?
— Ще дойда.
— „Ще дойда“ — повтори хубавицата с тънко гласче и се усмихна нежно. — Чудесно. Аз там имам чичо. Пък и много по-приятно ми е да пътувам заедно с теб — тя много тъжно въздъхна. — Митенка, толкова набързо заминах. Едва ли не внезапно. Потеглих направо от бала.
Той видя, че е точно така. Под разтвореното самурено палто белееше маскарадната й рокля, а от качулката се подаваха дългите коси на русалка, в които все още зеленееха лилии.
— Защо набълзо? — внимателно се поинтересува Митридат. — Ами валенките, иглацките?
— „Играчките“ — тъжно се усмихна тя. — Аз самата за малко не станах играчка, сладичкият ми. — И добави вече не на Митя, а на себе си. — Е, добре, Платон Александрович, заповядайте ми на гости, скъпи. Птичето отлетя. Дори вашите шпиони нямат понятие къде.
Тъй, тъй. От тази реплика човек можеше да се досети, че светлейшият княз и без Митридат е намерил начин да съобщи на обекта на обожанието си за своя план да го посети тази нощ независимо от стените и ключалките. Затова Хавронска е решила да избяга направо от маскарада, без дори да се отбие вкъщи, където Фаворита сигурно има подкупени съгледвачи.
— А така — Павлина Аникитишна настани Митя до себе си и го прегърна през рамото. — Двамата с теб ще избягаме като Житената питка. През поля и гори. Никой няма да може да ни настигне. Знаеш ли приказката за Житената питка? Не я ли знаеш? Е, слушай тогава.
Добре де, от такава богиня човек можеше да изтърпи да чуе дори приказката за Житената питка.
Препускаха, без да спират цяла нощ, чак до Любан. Митя изслуша приказките и за Житената питка, и за Сивия вълк, и за царския син Бова. Нежният бавен глас на разказвачката му помагаше да мисли по-добре. За превратностите на съдбата и за това, че жените са много по-добри от мъжете.
Той бе сложил глава върху меките колене на графинята и нейните копринени пръсти подреждаха кичурите на косата му. Със сладостно злорадство си рече: княз Зуров сигурно би искал също така да се отпусне, не би пожалил никакви пари, обаче ядец, нищо че е всемогъщият Фаворит.
На пощенската станция лакеят Левонтий отнесе замаяния Митя до дворянската стая. После двамата с другия лакей, Фома, и кочияша Тоуко отидоха да се сгреят с водка, а Митя помогна на графинята да се съблече (нали си нямаше камериерка). Тя също го съблече и двамата, силно прегърнати, спаха до съмване на скърцащия креват. Макар леглото да беше кораво, а отминалият ден — ужасен, Митридат сънува хубав сън, за Златния век. Че науката е овладяла изкуството за сътворяване на пълноценен хомункулус, и необходимостта от грубата половина на човечеството е отпаднала. Че няма вече мъже и по зелените морави се разхождат накичени с венчета жени и девойки с бели хитони. Няма вече нито войни, нито грабежи, нито побоища. При жените идват кошути и жирафи, защото никой вече не ходи на лов за диви животни, а кравите не гледат тъжно, защото никой не ги коли в кланиците. Всеки знае, че на жените не им допада кой знае колко месото и те предпочита зеленчуци, плодове и треволяци.