На сутринта Павлина сложи Митя на малко гърне и тя самата клекна до него на по-голямо цукало. Пламнал като божур, Митридат се извърна и от смущение не можеше да откликне на зова на природата. Графинята обаче шуртеше звънливо и същевременно разресваше косите си с останалите по тях лилии, оглеждаше се в огледалото и нареждаше:
— Е, добре, добре, утрото е по-мъдро от вечерта. Което нощем е страх, на сутринта е прах. Олеле, колко съм бледа! Ужас!
Изобщо не беше бледа, много свежа си беше даже. Просто светлината от прозореца беше още ранна, сивкава.
Настроението на Павлина днес нямаше нищо общо със снощното. Докато обличаше Митя, тя си тананикаше на френски, гъделичкаше го под мишниците и се смееше. Но после, когато той започна да разресва косата й и да й помага да я прибере на огромен кок, графинята изведнъж спря да пее и той видя в огледалото, че очите й са мокри и мигат ли мигат. Какво стана? За Зуров ли се сети?
Не, не беше това.
Хавронска рязко се обърна, прегърна Митя и го притисна до гърдите си. Изхлипа:
— Пет годинки. Можех да си имам такова момченце…
И отново заподсмърча. Все пак жените са невероятни същества!
Преди да продължат пътя си, отидоха до дюкяна за пътниците, за да се екипират. За себе си Павлина купи само половин дузина долни ризи и шишенце кьолнска вода, а за да му е топло на Митя, купи и кожухче, и валенки, и ръкавици от кучешка кожа, но за главата му — момичешка вълнена кърпа. Митя колкото можа протестира на оскъдното си детско наречие, искаше госпожата да му купи калпаче, но графинята беше непреклонна. Каза: „В шапката има милион бълхи. Потърпи, слънчице. В Москва ще те облека като кукличка.“
Натъкми и слугите. Освен топли дрехи им купи и разбойническо оръжие: на Левонтий и Фома — по една сабя, а на чухонеца кочияш — пушка. Хареса си един английски пътен пистолет — малък, с инкрустирана ръкохватка, и също си го купи.
— Е, това е, Митюнечка — рече. — Видя ли какви сме юнаци. Сега вече не ни е страх от никого.
Отпочиналата шесторка коне бодро затрополи по замръзналия през нощта път, и пускайки през комина кълбета дим, каретата пое на югоизток.
Закусиха пътьом с пирожки и затоплено на печката мляко. На Митя все не му даваха мира сутрешните сълзи на неговата прекрасна покровителка. Той помнеше, че нейно величество каза: „От пет години си вдовица.“ Какво ли се бе случило със съпруга й и какво ли е представлявал той?
— Пася — внимателно започна Митридат (тя му беше казала да я нарича така — просто „Паша“, което по детски излизаше „Пася“) — ами твоят чичко къде е?
В смисъл, къде е мъжът ти. Но тя го разбра погрешно.
— Моят чичо е в Москва, там е губернатор. Губернаторът е много важен човек, дето всички трябва да го слушат.
Добре де, да опитаме направо.
— Пася, ами ти имас ли си мъз? — попита и се уплаши. Дали не беше прекалено за петгодишен глупчо.
Тя обаче само се засмя.
— Я колко си бил галантен. Искаш да се ожениш за мен ли? Като пораснеш, ще се оженим. — И се натъжи. — Тъкмо дотогава ще ми мине.
След което млъкна и мълча дълго, загледана през прозорчето в белите поля и черните дървета. Митя реши да не й досажда с въпроси, дори по едно време се замисли за нещо друго. Какво ли ще стане, ако зимно време трактът между Москва и Петербург се залива с вода? Хайде да не е целият, да е само в края. Тогава който си иска, с невероятна скорост ще може да пътешества с кънки, лесно и евтино. А багажът ще се кара както обикновено, с коне. Или по-добре да се настеле гладък железен или меден лист. Тогава по него ще може да се кара по всяко време на годината, без да друса. Или ако не е лист, който ще излезе доста скъпо, просто…
Но не успя да продължи интересната си мисъл до края, защото Павлина изведнъж заговори отново. Беше доста след пладне, когато отминаха Чудово.
— Митюнечка, снощи ти разказвах приказки. Помниш ли?
Той кимна.
— Искаш ли да ти разкажа още една?
Законите на учтивостта повеляваха да отвърне положително.
— Ишкам.
— Добре, слушай тогава. Имало едно време една царкиня на име Маря… Е, не била чак царкиня, ами болярка. (Май за себе си разказва, досети се Митя и се заслуша внимателно.) Тя живяла с татко си, защото от малка си нямала майчица. Пък и татко си виждала рядко — той все бил на война, плавал по моретата, да се бие с Чудото Риба Кит, за да не тормози то християнските народи. (Значи баща й е бил моряк и се е бил с турците. Тъй, тъй.) Та един прекрасен, по-точно ужасен… Тоест, тя тогава си помислила, че е ужасен, но после се оказало… Макар че и ужасен, разбира се… — Павлина Аникитишна чак се обърка какъв е бил денят, прекрасен или ужасен, не успя да се ориентира, махна с ръка и продължи да разказва. — И така, веднъж при нея в палата й пристигнал на кон витяз, стар приятел на баща й, и й рекъл: „Плачи, девойко хубава, твоят родител загина, пожелава ти да живееш дълго и да бъдеш щастлива, но преди да умре ми заръча да се грижа за теб, да те пазя и да ти намеря добър годеник.“ (Аха, баща й, преди да умре, е посочил за неин попечител свой стар боен другар. Ами да, така се прави.) Поплакала си тя, естествено, много й било мъчно, но нямало как, продължила да си живее, а витязът останал с нея до време. Той отначало никак не й харесал. Бил сух, мършав, с нос като човка — същински Кашчей Безсмъртния, тя дори така го нарекла наум. Той също доста бил плавал по моретата, какво ли не видял на тоя свят, в какви ли не страни не ходил с корабите си. (Не с „кораба“, а с „корабите“ си. Ще рече, не бил обикновен офицер, ами адмирал.) Почне ли да разказва, не можеш да му се наслушаш. Полека-лека тя свикнала с Кашчей, престанала да се страхува и се сприятелила с него. И когато той й предложил ръката и сърцето си — така се казва, ако някой иска да се ожени за някоя девойка — си рекла: защо не, той е добър, умен, роднина на царското семейство, и татко го обичаше. По-добре, отколкото да се венчая за някой млад глупак, дето още не му е дошъл акълът в главата. И се съгласила. (Затова значи царицата я нарече „роднинка“ — тя е графиня Хавронска по мъж, а Хавронски, всеки знае, са роднини на императорския дом.) И не съжалила. Живеела си като при покойния татко, дори по-добре, защото Кашчей още повече я глезел и нищо не му се свидело за нея. Възрастните мъже са по-умни в любовта от младите и знаят как да угодят на женското сърце. За него ти си и жена и щерка, лошо ли е? Само дето царкиня Маря не могла да стане майка… Кашчей заминал за студените морета да се сражава, връхлетяла го ужасна буря и той загинал с кораба си. Тя дълго го чакала, мислела, че ще се върне, нали бил безсмъртен. Но счупил се, види се, върхът на иглата и Кашчей умрял…