Графинята въздъхна тежко, а Митя в това време пресметна: тя е вдовица от пет години, по онова време е имало две войни — с турците и с шведите, но щом „моретата са студени“, значи адмирал Хавронский е действал срещу флота на крал Густав III и е загинал там. Ясно.
— Толкова й било мъчно на Маря за нея си. Мислила си: ни съм жена с жените, ни съм мома с момите. Сам-саменичка, няма на кого да се облегна. Но после, като пораснала и поумняла, си рекла: за какво ми е да се облягам? Слава Богу, ни съм бедна, ни съм болна, ни съм глупава. Много им здраве на мъжете. Те носят само мъка и сълзи. Като се огледаш наоколо — един тормози жена си, друг изобщо не я поглежда. А ако стане чудо и срещнеш някой свестен, когото да обикнеш, той вземе, че иде на война, загине и разбие клетото ти сърце. Не, наистина сама е много по-добре — Павлина се усмихна и разроши косата на Митя. — Какво мигаш, какво си мислиш? Скучна ли беше тая приказка? Сега ще ти разкажа някоя друга. Искаш ли за Иван царския син?
На Митя обаче не му бе отредено да чуе приказката за Иван царския син, защото в този миг се чу силно тропане по задното стъкло. Левонтий викаше нещо и уплашено блещеше очи. Отначало нищо не се разбираше — каретата вървеше по нагорнището и лакеят пляскаше с камшика. Но после се чу:
— Госпожо! Беля! Разбойници!
Хавронска посегна да отвори лявото прозорче, а Митя — дясното. Показаха се от двете страни.
Приближавайки се бързо, отзад, препускаха петима ездачи: един начело и четирима след него. И от пръв поглед личеше, че единият със сигурност е разбойник. Лицето му беше закрито с черна маска. Страшният човек препускаше с огромен вран кон, на гърба му се вееше черно наметало и триъгълната му шапка беше нахлупена до очите.
А наоколо беше пусто, нямаше жива душа, от двете страни се простираше гъста гора.
Графинята се обърна към кочияша и извика:
— Препускай! Колкото може по-бързо!
Конниците също се забавиха по нагорнище, скоростта им намаля, а каретата напротив, щом се изкачи, после тръгна по-бързо.
Отляво дърветата намаляха, откри се широка поляна с пънове — сечище. В другия й край имаше малка къщурка, вероятно ловна хижа. От комина се виеше тънък дим, вътре имаше хора. Как да им дадат знак? Да викат — нямаше да ги чуят.
Еврика! Да стрелят! Митя посочи къщурката:
— Бум-бум!
Павлина (умна жена) разбра. Захлопа по предното стъкло:
— Тоуко! Гръмни с пушката!
— Гръмни! — ядно отвърна чухонецът. — А кой сте дързи юздите?
Тя бързо спусна рамката.
— Дай ми я!
Докато кочияшът й подаде оръжието с едната ръка, докато графинята го поеме, поляната и къщата останаха назад и от двете страни отново се простираше само гора.