— Не, нещата не опират до нея — каза Николас. — И не че не ви намирам привлекателна. Точно обратно…
Непознатата изхъмка, сякаш й беше казал нещо смешно, но не много прилично.
— Добре, глупчо — тя с разочарование поклати глава. — После да не те е яд. Подобни приключения се случват веднъж в живота. И то далеч не на всеки.
Беше оскърбена, естествено. А Николас никак не искаше да обижда дама, която в края на краищата му беше направила предложение, което дяволски го беше поласкало. Той си рече: „Николка, джентълменът е човек, който никога не обижда някого, когото не възнамерява да обиди.“
— Как да ви обясня? — трогателно се усмихна Фандорин. — Аз обичам жените и както казва Карл Маркс, нищо човешко не ми е чуждо. Но според руските понятия се ожених доста късно, така че имах достатъчно време да задоволя любопитството си по повод многообразието от женски типове. Избирах дълго и избрах жената, в чието лице мога да обичам всички жени на света. Колкото до моята спътничка, вие се заблуждавате, помежду ни няма нищо.
— Толкова ли обичаш жена си? — със сериозна физиономия попита непознатата, сякаш бе чула необичайно и важно известие, което се нуждаеше от потвърждение. А когато той кимна, с раздразнение плесна с тясната си длан. — Добре де, обичай си я, какво ме засяга. Не те карам да се венчаем. Ще се потъркаляме в леглото и край. После дори няма да се сетя за теб, ти също ме изхвърли от спомените си.
— Ами предателството? — тихо попита той. — Жена ми няма да научи, но за себе си аз ще знам, че съм предател.
Дамата пречупи угарката си в пепелника и се усмихна презрително.
— Край, достатъчно. Как можах да не разбера от самото начало? Знам ви вас, принципните. Свикнал си да се лигавиш с жена си и те е страх от останалите. Страх те е, че с никоя друга няма да можеш да го направиш, това е цялата ти вярност.
Изправи се рязко, като скръцна със стола, и се премести на бара.
Така или иначе, обидена е — с покруса си помисли Фандорин.
Сега непознатата беше далеч, но се виждаше по-добре, отколкото отблизо, защото барът цял сияеше от светлини. Загледан в стройния силует на съблазнителката, в изваяния й крак и небрежно поклащащата се полусъбута обувка, Николас се опита да си представи как щеше да стане всичко помежду им. Представи си го без никакво затруднение, и то толкова ясно, че започна да се върти на стола.
Настроението му се развали. Първо го беше срам пред Алтън, че се е поддал на слабостта да развихри въображението си. Това май се наричаше „прегрешение в помислите“. Още по срам го беше за жегналото го отвътре (не, в плътта) съжаление. Как го беше казала тя? „После да не те е яд.“
Какво изобщо правя тук? — ядоса се на себе си Фандорин. Ама че любител на забранени наслади! Защо не си седя вкъщи и не се радвам, че останах жив?
Той сложи парите на масата, хвърли последен поглед към Валя, тръгнала да танцува с един от кавказците. И тя, и нейният кавалер се смееха в захлас. Права е непознатата, помисли си Николас. Нека Валя си играе с връстниците, те си имат техни игри и разговарят на общ език. Тя не е от момичетата, дето трябва да бъдат изпращани до вкъщи. Пък и Валя едва ли щеше да прекара нощта сама.
Когато минаваше покрай бара, кимна леко сконфузено на фаталната жена, която бъбреше по джиесема си и небрежно му махна с пръстите си с дълги алени нокти.
Излезе на нощната улица и вдъхна чудния московски мирис — на дъжд, на асфалт и опадала шума, подправен с изгорели газове. Сега ще се качи в колата, ще си пусне музика (носталгична, от младежките години: все още любимите „Би Джийс“, диска „Одеса“) и ще кара по опустелия булевард за вкъщи, където спяха децата. Какво по-хубаво?
Близо до входа на клуба беше паркиран огромен джип. Вратата на автомобила зееше, гордият собственик на никелираното чудовище стоеше в живописна поза, опрял крак на сгъваемото стъпало, и разговаряше по телефона. Москва май бие всички рекорди по брой мобилни телефони на глава от населението, си помисли между другото Фандорин.