— Верен съпруг, така ли? Фемили мен? Аз да му вярвам като глупачка, с пръст да не го докосна, а той? Първата срещната уличница да го повика с пръст — и тръгва с нея. Къде се канехте да ходите всички? На групов секс, нали? Пък аз да духам супата?
Николас, който все още не си беше възвърнал дар слово и затова само мълчеше, кимна към платното, където се търкаляше изтърваният от Червенокосия пистолет.
Валя подсвирна и клекна.
— Леле каква базука! Уау! Шефе, к’ви са тия пипъл?
Главният бандит, който седеше на асфалта до колелото, взе да мига. Тъмните му очила започнаха да се свличат по окървавения нос. Чипоносия запъшка и се понадигна на лакът.
Бодигардовете също се съживиха: единият се шмугна в клуба, а вторият завика нещо по радиостанцията.
— Хвърли го! — с ужас изкрещя Николас, като видя, че Валя е вдигнала пистолета и го разглежда с любопитство. — Да бягаме, докато не са се съвзели! — той сграбчи секретарката за ръката и я повлече към тъмното. — Ти си полудяла! — задъхан викаше Фандорин. — Разбираше ли поне… какви… ги надроби? Сега със сигурност ще ни убият! И мен, и теб! Господи, къде беше метрото?
Някъде наблизо имаше метростанция, но как се казваше? „Охотни ряд“. Той беше сигурен, но от ужас напълно бе загубил ориентация и се щураше по кръстовището, като повтаряше безпомощно:
— Къде е тоя „Охотни ряд“ бе? Къде е тоя „Охотни ряд“?
Глава десета
Лекар по неволя
Но къде е ловната къщичка? — сепна се Митя безпомощен. Той отдавна вече не тичаше, а вървеше, защото дъх не му остана, а сечището го нямаше и нямаше. Пътечката, която поначало не беше кой знае колко широка, съвсем се стесни.
Ако човек я погледнеше по-внимателно, щеше да види, че по нея изобщо няма човешки следи, а само кръгли отпечатъци с нокти, и то неприятно големи.
Денят съвсем помръкна, храстите и дърветата се сгъстиха. Загубил съм се, разбра Митридат. Разбра също, че тук, в зимния гъсталак, прочетените книги и мъдрите максими няма да му помогнат. Най-глупавото бе, че изведнъж се сети за песничката, с която бавачката го бе измъчвала през първите му мълчаливи години: „Иде вълчо сив оттам и те схрусква, ам-ам-ам.“ Направо видя как ей зад онзи храст пламват две фосфоресциращи точки, а после на пътечката като безшумна сянка изскача и самият canis lupus, толкова разпространен в руската равнина, скача с пружиниращите си лапи и забива остри зъби право в гърлото му.
Храстът наистина се размърда. Митя извика, залитна, изгуби равновесие и падна. Не беше никакъв вълк, а голяма птица. Сигурно и тя се беше изплашила, размаха сиви криле, излетя нагоре и забуха.
Кракът! Ох, боли!
Потърпя малко, хапна сняг и уж му поолекна. Но когато се опита да стане, изстена с глас. Изобщо не можеше да стъпи на крака си.
Сигурно го беше счупил.
Криво-ляво допълзя до най-близкото дърво и се облегна на ствола му.
И какво ще прави сега?
Ето кога трябва да се уплаши — не като дете от сивия Кумчо Вълчо, а сега като голям, защото пред разсъдъка на Митя се очерта скорошният край на собствения му живот в цялата му строга и логична очевидност: не можеше да продължи, спускаше се нощ и дори да не го нападне някой вълк или рис, до два часа със сигурност ще умре от студ.
Но може би точно защото смъртта изглеждаше толкова неминуема, Митя не усети страх. По-скоро за да му е чиста съвестта, отколкото за да провери, още веднъж опита да стане и се убеди, че не може нито да върви, нито дори да стои. Поколеба се дали да не запълзи обратно? Но се отказа. Твърде дълго бе тичал, а после вървял, нямаше да може да стигне. Пък и защо? Хайде — рече си, — ще допълзиш до пътя, там обаче по тъмно никой не минава. Ще измръзнеш в канавката. Единствената утеха е, че не лисиците и враните ще те изядат, ами ще те намери някой и ще те погребе. Добре де, Митя, да не би мъртвото ти месо да ти се свиди за лисиците и враните? Нека си хапнат. И вместо да лазиш и да губиш сетни сили, не е ли по-добре като римския мъдрец Сенека или премъдрия Сократес с достойнство да се подготвиш за тайните на земното битие? Казват, че смъртта от студ изобщо не била мъчителна. Започва да ти се доспива, заспиваш и повече не се събуждаш.
Ето кога му свършиха работа умните книги. Може и да не се спасиш с тяхна помощ, но пък по-лесно ще умреш.
Митя легна по гръб и започна да умира, да диша горски въздух и да си прави равносметка. Беше му меко да лежи, удобно и все още, понеже се беше разгорещил, не му беше студено, а мислите му течаха плавно и дори донякъде приятно.
И така, Митридат-Дмитрий Карпов бе живял на земната ябълка кратко, седем години без един месец. Но все пак по-дълго от повечето хора, които се раждат на тоя свят и от които всеки трети умира през първата седмица, а всеки втори през първите две години след като се роди. Значи в сравнение с болшинството Митя е и щастливец на всичкото отгоре. Все пак извървял е пътя си не в мрака на пробуждащия се разсъдък, а в ярката светлина на пълния разум, което си е направо нечуван късмет. Толкова неща беше научил, открил, премислил, беше разбрал законите на природното устройство. Когато човек разбира тези естествени постановки, няма от какво да се страхува. Първо, според законите на физиката под въздействието на ниската температура течащите в жилите ти жизнени сокове ще секнат, което ще отдели душевната субстанция от тялото. После ще се задействат законите на химията и организмът, наричан преди Митя, ще започне да се разпада на елементи. Но вероятно още преди това ще се проявят законите на биологията под формата на зъбите и човките на горските обитатели.