По втвърдения сняг се носеха леки снежинки, които бавно се трупаха по валенките и кожухчето му. Отначало Митя ги отупваше, но после се отказа. Има ли смисъл?
Краката му започнаха да изстиват, но след малко сякаш престанаха.
Мислите му се разконцентрираха, но стана още по-приятно, както преди човек да потъне в сън. Беше много, много тихо, само клоните поскръцваха и шумолеше ленивата вихрушка. Митя вдигна очи.
В процепите между сивите върхари чернееше небето. Какво ли има там отвъд? Изведнъж му се стори, че ако се вгледа хубаво, непременно ще го види. Само че трябва да побърза, преди душата му да е отлетяла от замръзващото тяло.
Той присви очи и небето се люшна насреща му. Отначало Митя се изненада, но откри, че няма нищо чудно. Оказа се, че вече не лежи на земята, а се рее във въздуха, между острите върхове на елите, и му е неописуемо хубаво. Погледна надолу — там на снега май наистина лежеше някой, но не беше интересен, небето бе къде по-примамливо. Митя се обърна с лице към него и то започна стремително да се приближава. Странно, продължаваше да е все така черно, дори още по-черно, но съвсем не тъмно. Той разбра: там се крие някаква толкова ярка светлина, че може да те заболят очите, затова те са забулени с пелена. Много чудно как не го е забелязал преди. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова повече очите му свикваха със сгъстеното сияние, и ето че той вече летеше не към черното, а през кехлибарена светлина, а там напред нещо започна да прозира, кръг ли, отвор ли — кой знае? Митя се напъна, за да полети още по-бързо, защото нямаше търпение да види какво е.
И чу глас — дрезгав, от древен по-древен. Гласът изричаше нещо неясно, но явно зовеше него, Митя. Само че го наричаше не Митя, а някак другояче, с неизвестно нему име.
— Чеедо — призоваваше гласът. — Ей, Чеедо!
Значи тук, на небето, щеше да се нарича така? Отначало беше Дмитрий, после Митридат, а отсега нататък Чеедо?
Той още по-широко отвори очи и видя, че онова, което отдалеч му приличаше на кръг или отвор, всъщност е лице.
Взря се в него и се разтрепери — беше толкова страшно: набръчкано, с рунтави сиви вежди, гърбав нос и брадавица в средата на носа.
И чудната светлина изведнъж помръкна, отново стана тъмно. От студ Митя затрака със зъби и разбра, че изобщо не е на небето, а на снега под черните ели, а над него се е навела кошмарна старица, цялата омотана в мръсни забрадки.
— Чедо, ей, чедо — изскърца тя с пресекливия си глас. — Какво? Измръзнал ли си? Я, я — и посегна с костеливите си пръсти.
Това е Баба Яга, досети се Митя. Никак не се учуди, но много се уплаши, още повече отколкото одеве от вълка. Костена нога, сиви космища, железни зъбища. Още премъдрият Д’Аламбер е писал (или барон Холбах? — главата му беше премръзнала, беше изгубила яснота), че не всичко в народните предания е суеверие и измислица. Ламите например всъщност са спомен за някогашните влечуги, населявали планетата, и днес останки от тях намират къде ли не. Та и Баба Яга не е суеверие, ами истинска горска вещица.
Не можеше да се противи на злите сили. И когато Баба Яга с пъшкане метна Митя на гръб, той само жално се разхлипа. А тя го мъкнеше кой знае накъде — сигурно през тъмни гори, през сини реки, през черни блата, към дълбоки пещери — и мърмореше:
— Ама че тежко бе. Къде да го дявам? В мелницата ли? Няма са упрая, уштаряф. Ша го занеса при Данила утшелникъ, ъхъ. Той да таковата. Данила. Ъхъ.
Митя не разбираше смисъла на нейните заклинания, защото от студ, слабост и страх мозъкът му окончателно бе престанал да излъчва мислителна еманация. Беше му останало само дивото, мрачно, наслоено от най-ранното детство: сега Баба Яга ще домъкне плячката си в своята къщурка на кокоши крака, ще я изяде и ще изплюе кокалчетата му.