— Ядосахте ме с тая история, Дмитрий Карпов. Както гледам, докато аз съм се спасявал от хората в гората, животът е станал още по-подъл от преди, а аз никога не съм понасял подлостта. Прав сте, сега съм човек мирен и кротък, занаятът ми е лечител, но кълна се в Разума (и можете да ми вярвате, защото Данила Фондорин никога не лъже), гневът на лекаря е нещо много по-опасно, отколкото си мислят някои.
Глава единайсета
Невидимия
— Шефе, да не сте болен? Да повикам ли лекар? — Валя дръпна Николас в обратната посока. — Какво метро? Вие сте перко тунелски! Първо е среднощ, и второ, дойдохме тук с вашия панцерваген!
Втурнаха се към паркираната на ъгъла кола, качиха се, но не стигнаха много далеч.
Клубните бодигардове се оказаха печени: не само бяха извикали милиция, но на това отгоре бяха запомнили с каква кола са дошли високият мъж и неговата ефектна спътничка, забелязали са ги още когато Фандорин се канеше да спре пред клуба, но после се разколеба и се отдалечи. Колата на ГБР, групата за бързо реагиране, беше наблизо. Буквално минута след като Николас седна зад волана и петнайсет секунди след като от третия опит ладата запали, пътя им прегради милиционерска уазка.
— Ти изхвърли ли пистолета? — нервно попита Фандорин, слизайки от колата, и бръкна в джоба си да извади документите.
Ама че лош късмет! Сега върви обяснявай кое как е. А в това време бандитите ще се окопитят и ще вземат мерки. Щом излезеш от районното, веднага ще те пресрещнат.
— Извади си ръката, ще те гръмна! — бясно извика някой от тъмното срещу магистъра.
Изщрака предпазител на автомат и Николас уплашено вдигна ръце. Естествено, помислили са ги за мафиоти, които се опитват да се скрият след „уреждането на сметките“. Щяха да ги надупчат и да бъдат прави.
— Ръцете… върху капака!
Той опря длани в студения метал. Валя застана до него.
— Ти носиш ли някакъв документ? — прошепна Фандорин.
Валя не отговори. Присвила очи срещу фаровете, се извърна през рамо. Наистина, каква полза от документ, дори и да го имаше? Там щеше да пише „Валентин Сергеевич Глен.“ И щеше да започне един цирк…
— Пардон, шефе, аз се катапултирам — прошепна човекът от бъдещето.
С лекота, направо от място, Валя скочи върху капака, прехвърли се от другата страна на ладата и изчезна в тъмното.
— Стой, ще стрелям! Саня, след нея! — разкрещяха се милиционерите, но отсеченото тракане на токчетата отекваше вече откъм дворовете, така че нямаше къде да стрелят.
Единият (очевидно същият този Саня) понечи да се втурне след нея, но се отказа:
— Майната й. Да не съм хлапак да ходя да я гоня…
Другият изпсува, набързо претърси Фандорин и без никакво основание го цапардоса с палката си по бедрото. Николас само изпъшка, но реши да не протестира. Полицията в която и да е страна по света в подобни случаи би се държала точно по същия начин.
— … той… ще ни каже как се казва тая спортистка — рече третият, който бе насочил фенерчето си към шофьорската книжка на Ника. — Нали така, гражданино Фандорин?
И палката отново го удари по бедрото — не много силно, колкото да го предупреди.
— Качих я случайно, на автостоп. Знам само, че се казва Марго — набързо го съчини Николас, който знаеше, че лъжата му звучи напълно правдоподобно — нощем в Москва е пълно с такива „стопаджийки“. — Но не е там работата. Пред клуба ни нападнаха трима, бяха с джип. Те са бандити, хайде, бързо. Абе махнете я тая ваша палка! Аз съм президент на фирма „Страната на съветите“, ето визитката ми!
Един Господ знае кое подейства на правозащитниците повече — дали звучната дума „президент“ или сериозното название на фирмата, но те му позволиха да пусне ръцете си и го откараха до входа на „Холестерин“.
От джипа обаче нямаше и помен, само на тротоара бяха останали няколко капки кръв — от носа на очилатия. Наблюдателността на бодигардовете се оказа избирателна. Те бяха запомнили „четворката“ на Фандорин, но номерът на луксозния джип и дори неговия цвят се бяха изтрили от паметта им. Дори по-лошо, и двамата в един глас твърдяха, че Фандорин и неговата „шантава мацка“ първи нападнали приличните младежи и едва не ги смазали от бой.
— Да вървим в районното, там ще се разберем — реши старшият на групата и каза на Николас: — Ако до сутринта няма заявление от потърпевшите, ще те пусна. Естествено, след като си платиш глобата.
Фандорин се изчерви и прошепна:
— Не може ли да ви я платя още сега? В двоен, дори в троен размер. Защо трябва да ме задържате? Нали вече установихте самоличността ми?
Никога в живота си Николас А. Фандорин не би си позволил да подкупи офицер от милицията, още повече при изпълнение на служебните му задължения! Та той дори от катаджия не се е откупвал за някое нарушение, всеки път като последен идиот, вместо да пусне една петдесетачка, бе пропилявал по два часа за да си плати по банков път и беше много горд с това.