Волков изобщо не се изненада от въпроса му.
— Две и осемстотин. Защо?
Затова пък Фандорин се изненада. Един оперативен упълномощен от криминалната милиция, който е обществено значима личност, на това отгоре е опасна професия, да получава под три хиляди рубли на месец? Но с толкова пари да се издържа семейство в Москва е напълно невъзможно!
— Вашата нокия обаче струва шестстотин долара. На „Петровка“ ли ви ги раздават?
— На „Петровка“ ни раздават чушки — подсмихна се Волков. — Разбирам намека и го приемам. Сега ще последва чистосърдечно признание. Аз, гражданино Фандорин, имам частна практика.
— Каква, ако смея да попитам?
— Като всички нормални хора — свързана с възможностите ми. Лекарят от поликлиниката след работа има частни пациенти, нали? А моят занаят е друг. И пациентите ми са други. Волков си вади хляба с краката — капитанът се усмихна. — Какво сте ме зяпнали? Тук е Русия, не Европа. От памтивека държавата дава на служителя длъжност, но той сам трябва да се изхранва, дето се казва, според зависи. Не, не се стряскайте, аз съм честно ченге, не съм мръсник и пари за пролята кръв не взимам.
— А за какво ги взимате? В моя случай явно се трудите всеотдайно. Събудих ви посред нощ и вие пристигнахте веднага.
Фандорин очакваше всичко друго, но не и прям и ясен отговор. Така че сгреши.
— Моят спокоен сън бе прекъснат десет минути преди да ми се обадите. Имам лошия навик нощно време да оставям джиесема си включен.
— Кой ви се обади?
— Името ли да ви кажа? Не го знам. Само глас. Намери ни, каза, Англичанина. Доста е оправен и охраната му е яка. Премията ти е гарантирана. Така, че когато се обадихте, бях вече свеж като росата. Блъсках си кратуната по три въпроса. Първо: как да ви намеря. Второ: защо ви викат така — Англичанина.
Всичко са проучили — тъжно си помисли Николас. Корифей по мъдрите съвети, няма що, сам се натиках в лапите на вълка.
— А третият въпрос е следният — след кратка пауза продължи милиционерът. — Дали да не ги завра на едното място.
— Кое? — широко отвори очи Фандорин. — Тоест не, не исках да ви питам това. Не мога да разбера за тях ли работите, или не?
— Работя — спокойно отговори Волков. — Ако не са бандюги. Но ако искат да мортират някого, не участвам в играта.
— Да какво?
— Така му се вика. Означава: да го ликвидират, да го утрепят, да го закопаят…
— Ами Шибякин? — прекъсна Ника кошмарния синонимен ред. — Него нали го мортираха същите тия ваши „пациенти“.
— Не мисля така. За какво им е? Те са искали да си поговорят с парашутиста, но нещо не са успели. Или е паднал случайно, или е скочил сам. Вашият случай е друг. Те със сигурност ще ви видят сметката. Тоя, дето се обади, направо щеше да сръфа телефона, а преди винаги се е държал културно и любезно…
Сигурно става дума за младежа с тъмните очила, помисли си Фандорин и настръхна.
— Сергей… извинете, не запомних презимето ви.
— Какво презиме бе. Просто Серьога — рече оперативният.
— Сергей, много ви моля. Ако наистина не печелите от убийства, разкажете ми всичко от самото начало — тихо помоли Николас и погледна Волков право в очите. — Какво знаете за тези хора? Кои са те? Какво искат?
Капитанът отмести поглед и издиша през носа си струйка дим.
— Е, най-напред трябваше да ги попроуча, да разбера що за птици са — с покрусен глас рече той. — Винаги го правя. Но те подходиха прекалено впечатляващо. Дежурният ми се обажда от пропуски и казва: „Серьога, тук за теб има някакъв пакет.“ Отварям — тоя джиесем. С ВИП условия: приказвам колкото си искам. На мое име, както му е ред: адрес, паспортни данни. Естествено, разбрах намека: хората са сериозни и действат глобално. Добре, викам си, ще видим какво ще последва. Тъкмо се оправих с копчетата и си избрах мелодийка, и джаджата звънна. Обажда се някакъв човек и пита любезно: „Как е играчката?“ „Играчката я бива, казвам, и какво?“ А той: „Нали вие представлявате шестнайсети отдел в оперативния щаб по случая «Неуловимите отмъстители»?“ А както ви казах, случаят е секретен. Мълча и чакам. Той продължава: „Предлагам ви временна работа по съвместителство. Нищо криминално. Имаме общи интереси, и ние търсим същите изроди. Хайде да си помагаме взаимно. Каквото научим, ще ви го съобщаваме, това ще ви е от полза за кариерата. А вие, ако обичате, да информирате мен. Плащам три стотачки дневно плюс премиални за резултатност.“ И аз като някакъв загубеняк питам: триста рубли ли? Той се смее: „Американски.“ Какво ще кажете? — разпери ръце Волков. — Аз имам син и една дъщеря в Ногинск от първия брак, иска да влезе право. Знаете ли какви пари са това? Частни учители, едно-друго. И не щеш ли — триста в зелено на ден! Най-важното обаче е, че работата е чиста: човекът просто си пази живота.