Охлади се доста бързо — поне във физическия смисъл. Първо се загърна с халата, после вдигна яката и скри ръце в широките ръкави с маншети.
По дяволите, колко е студено!
Какво да се чуди — средата на октомври е. Колко ли градуса е? Два, три, не повече.
Между другото, така решително се бе втурнал към гъсталака, но къде тук е изток? Ника се спря и се огледа.
През ноември гората в Подмосковието е безлюдна и пуста. Хората не идват, защото няма за какво: златната есен е отминала, а за скиорски разходки е още рано.
В тяхно отсъствие малката крайградска горичка по странен начин си бе върнала достойнството на дивата природа. Беше много тихо и здрачно. Миришеше на смърт.
На поляната се виждаше черен овъглен кръг, две тухли, няколко празни бутилки. В локвата лъщеше късче фолио. Това бе всичко, останало тук от човека. Николас изведнъж си помисли, че след някоя и друга година и човечеството ще изчезне от земната повърхност, както от тази гора са изчезнали отпускарите. И от него ще останат само безсмислени късчета и отломки.
Сепна се: намерил време да философства! И тъй, накъде ли е изток?
В книгите пише, че от северната си страна дърветата са обрасли с мъх. Аха, ето на тази бреза има зелена плюшена ивица. Значи, ако застанем с лице към нея, изток ще е отляво.
Окуражен, Фандорин пое по набелязания курс и вървя доста бодро, докато не видя под носа си друга бреза, обърната към него със също такава мъхеста страна.
Как е възможно? Излиза, че той се движи не на изток, а на юг.
Николас вдигна глава и погледна сивото притъмняващо небе. И си представи как ли изглежда оттам, отгоре: като нелепо същество с пъстър халат и домашни топлинки, а наоколо са само голите скелети на дърветата.
Като Иван царския син в омагьосаната гора, само дето го няма Сивия вълк.
И тъкмо си го помисли, когато наблизо опадалите листа зашумоляха. Николас се стресна, погледна натам и без да вярва на очите си, видя над един пън сива рунтава муцуна със смръщено чело, остри уши, вторачени очи, които за миг блеснаха със зловещи фосфоресциращи искри.
Не, това не беше сив вълк, а по-скоро сив вълчак. По-точно помияр, сред чиито прародители сигурно е имало и някоя немска овчарка.
Фандорин се зарадва на живото същество. Заедно щеше да им е по-приятно.
Подсвирна му, примлясна и протегна ръка. Кучето продължи да го гледа все така вторачено. Нито лаеше, нито ръмжеше, нито помръдваше.
Тогава той започна бавно да се приближава към него и да му говори:
— Добре де, не бой се, кученце. Ела да се запознаем…
Песът заотстъпва. После, озъртайки се, затича през гората — не много бързо, сякаш се колебаеше дали да избяга, или не.
Ника тръгна след него.
— Чакай де! Ей, нали си най-добрият приятел на човека!
То излезе на поляната, където се въргаляха срязани и явно отдавна забравени трупи, и спря.
Фандорин в бързината не можа веднага да забележи, че до един от тях са налягали цяла глутница кучета. Едно от тях — с широки гърди и наполовина проскубана глава — се изправи и оголи жълтите си остри зъби. Останалите също наскачаха. Тия горски пирати почти не приличаха на градските кучета! Нито сянка от плахост или умилкване, никакво въртене на опашката. А очите преценяват какво си: опасност или плячка.
Ника потръпна и си спомни, че наскоро беше чел в някаква статия колко много бездомни кучета са се завъдили в горите на Подмосковието. Те отдавна, Бог знае от колко поколения насам са подивели и нападат елени, лосове, понякога дори хора.
От уплаха Николас съжали, че е захвърлил пистолета, но веднага се засрами. И сега какво, без оръжие човек не може да направи нито крачка, така ли? За най-малкото, хайде, гърми, решавай всичките си проблеми с помощта на оловото! Уби един човек, сега изпозастреляй и кучетата. Какво са виновни те, че хората са изгонили тях или техните родители от къщи? Нима можеш да застреляш онова кафявото с квадратната муцунка? Или онова пъстро смешно куче с муцуна на коли и къси като на дакел лапи?
Той заотстъпва, но не твърде бързо, за да не изглежда като бягство. Кучетата го изпровождаха с поглед и засега не проявяваха враждебност.
След като се скри зад дървото, Фандорин се обърна и литна презглава.
Тича, докато не отхвръкна разкиснатата подметка на топлинката му. Криво-ляво я закрепи отново. Седна на едно повалено дърво и започна да анализира положението.
Все пак не беше в тайгата. Колко голям може да бъде един горски масив в близкото Подмосковие? Максимум няколко квадратни километра.
Просто се беше паникьосал, затова започна да се щура.