Какво би казал в подобни случаи на клиентите си той като специалист по умните съвети? Първо да локализират първопричината за стреса.
Тя е напълно очевидна, мислено си рече специалистът Николас Фандорин. Извърших убийство. Веднъж вече ми се е случвало да стрелям по човек, но тогава, слава Богу, се размина. А сега не. Луничавият младеж, наглед двадесет и пет годишен, е мъртъв. Него девет месеца го е носила майка му, после дълго време той е расъл, опознавал е света, мечтаел е за нещо и аз задрасках всичко това. Колкото и лош да ти се вижда някой, не бива да го убиваш, защото всеки човек е една вселена. И всеки човек (добре де, или почти всеки) е обичан от някого, за някого той е светлина в мрака, някой не може да живее без него.
Съветникът тъжно поклати глава, вниквайки в същината на проблема. И си отговори така.
Да, ти го уби, но не хладнокръвно, не като претегли всички „за“ и „против“, а подчинявайки се на инстинкта, който повелява на човек да защити себе си и своите близки. Значи червенокосият бандит е вселена, а Валя — не, така ли? Нима него, тоест нея, както и да е, няма значение, нима Валя никой не го обича? Пък и ти самият. Нали ти също си една вселена и в нея освен теб има и една жена, има дъщеря и син. Или пък обичай цялото човечество еднакво като Христос и подлагай лявата си буза, не се противи на насилието, върви на заколение и така нататък, но тогава пък недей да имаш семейство и приятели. А щом ги имаш, ще трябва да защитаваш и тях, и себе си. Дори за целта да трябва да убиеш.
Та такъв съвет се формулира — толкова кръвожаден, че на Фандорин му призля.
Но колкото и да е странно, душата му се отърси от паниката и остави разума на мира: мисли, сега вече можеш.
И стана ясно, че няма какво толкова да си блъска главата. Достатъчно е да върви по възможност праволинейно, докато не стигне до някой път или пътека, а той все някъде ще го отведе.
Лутането из гората свърши в пълен мрак. Фандорин на два пъти сбърка пътя: отначало тръгна по една просека, която лъкатушеше насам-натам и в крайна сметка просто се раздели на няколко нищожни пътечки; после се натъкна на един напълно функциониращ, дори асфалтиран път, който стигаше до каменен зид и заключена порта без никаква табела. Чак от третия опит, вкочанен и с подгизнали крака, той се озова където трябваше. Неугледната уж пътека го изведе право до шосето, по което Николас стигна до населения пункт. Още преди да види първите къщи, в далечината чу тракането на влак. Уф! Ето я и гарата.
Преди първата улична лампа свали халата и го хвърли в канавката. Да се появи сред хора в този тоалет щеше да е прекалено, по-добре да остане по риза.
Положението на беглеца „гад и измамник“ беше, меко казано, окаяно: съблечен, почти бос, без никакви пари, той нямаше и къде да се дене. Но през време на дългата разходка в гората в ума му съзря следният план, който бе единствено възможен в създалата се ситуация.
На целия свят имаше само един човек, който можеше да помогне на клетника — ако поиска, разбира се. Кой знае защо му се стори, че независимо от краткия и както казват напоследък, нееднозначен опит в общуването си с този човек, той няма да му откаже.
Но най-напред трябваше да преодолее една техническа трудност — да се обади по телефона при пълна липса на наличности.
Фандорин се завъртя около касата на гарата, надникна през открехнатата врата с табелка „Дежурен“. Там седеше пълна дама с фуражка и четеше роман с меки корици. На бюрото й чернееше въжделеният телефон.
Като пусна най-обаятелната усмивка от своя арсенал, Николас провря глава през пролуката.
— Много ви моля да ме извините, че ви откъсвам от книгата — каза той. — Имам една огромна молба…
Дежурната остави романа с корицата нагоре и с неудоволствие погледна дългия господин, облечен само по риза.
— Случи ми се ужасна неприятност — продължи магистърът. — Изгубих якето си, а портфейлът ми беше вътре. Може ли да се обадя в Москва?
— Мноого интересно, къде ли може да си изгуби якето човек — отвърна дамата. — Нямате вид на пиян. Да не би нечий съпруг да се е върнал внезапно от командировка?
Върху корицата на покетбука беше нарисуван медальон във вид на сърце, а в него — разсъблечена хубавица, сгушена върху гърдите на мускулест мачо. Заглавието отдолу беше: „Забраненият плод“.
Дали да не се понаправи на интересен? Щом тази жена обича да чете любовни романи, значи животът не й поднася романтични приключения. Само че на кои симпатизира: на измамените съпруги или на страстните любовници? Никак не прилича на разбивачка на мъжки сърца, но щом се интересува от неразрешени плодове…
— Нещо такова… — скромно пророни той и сведе поглед, сякаш да намекне, че се случват подобни работи.