След тежка пауза дежурната каза:
— Само едно обаждане. И бързо. Този телефон не бива да е зает.
Николас набра номера на приятелката на капитан Волков и се помъчи да не мисли, че може да не я намери.
Читателката на „Забраненият плод“ седеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше Фандорин сурово — очакваше пикантни подробности. Това още повече затрудняваше бездруго сложната задача. Как в присъствието на тая Горгона да изложи на една напълно непозната особа на име Танка същината на въпроса?
— Не вдига ли? — злорадо попита лелката и посегна към апарата. — Повече не давам да се обаждате. Не може.
Ура! В слушалката отекна млад женски глас:
— Ало.
— Татяна ли е?
— Да. Кой е?
— Аз съм приятел на Сергей — внимателно подбирайки думите и същевременно без да изпуска от очи пухкавата ръка, надвесена над телефона, каза Николас. — Двамата работим заедно в телевизионния център. Сигурно ви е разказвал за мен.
— Да — повтори Танка, без да прояви никакъв ентусиазъм, но и без, слава Богу, да каже „Кой телевизионен център?“
— Кажете му, че съм на гара Лепьошкино по Рижката железопътна линия. Освен това, ако обичате, кажете му, че съм в много трудно положение.
— Много ми е приятно — ни в клин, ни в ръкав отвърна Танка и доразви мисълта си, като допълни: — Въшльовци.
— Кой? — смая се Ника.
— Мъжете. Малко да ви поотпусне човек, и веднага го яхвате. Знам ги вашите полицейски номера, ясно ли ти е?
И се чуха кратки сигнали. Нима беше затворила телефона? Или връзката прекъсна?
Той понечи да набере номера отново, за да може непреклонната Танка да разбере колко спешна е молбата му, но дежурната му отне апарата.
— Само едно позвъняване — каза тя. — Какво, отряза ли те жената на твоето приятелче? Ха сърбай сега, каквото си надробил. Мислят, че като са от телевизията, всичко им е позволено.
Значи е от партията на съпругите — разбра Николас. И чете „Забраненият плод“, за да познава по-добре психологията на противника.
Той се насочи към изхода. Злобната господарка на гара Лепьошкино измърмори подире му:
— Само да си се качил на влака без билет. Вечерно време блъсканицата е по-малко и контрольорите са навсякъде. Пипнат ли те, ще те откарат в районното.
Най-важният въпрос на битието в настоящия момент се очертаваше по следния начин: дали Танка ще предаде на капитана неговата молба, или няма да я предаде? Останалите житейски въпроси произтичаха от същия. Ако я предаде, дали ще е скоро? И дали онзи ще дойде?
Всъщност за какво? Нищо не печели, ако дойде, но затова пък може да си навлече неприятности, и то доста сериозни.
Фандорин се настани на пейка в стъклената чакалня, хвана се за лактите и сви глава в раменете. Трепереше от студ и мислеше. Освен тези две неща нямаше какво друго да прави.
Ами ако Волков не дойде?
Явно ще трябва да се предаде на милицията. В края на краищата беше извършил убийство, макар и при самоотбрана. Докато започне разследването, ще остане в ареста. Там поне е топло. И сигурно.
Дали е сигурно обаче? Щом тия хора знаят кой с какво се занимава в засекретения оперативно-следствен щаб по делото на „Неуловимите отмъстители“, щом, както каза главният бандит, те могат безпроблемно да влязат дори в Кремъл, тогава вероятно ще го намерят и в ареста.
И още една трудност: милицията ще иска да знае откъде гражданинът Фандорин има огнестрелно оръжие. Няма да издава Валя я.
Точно в това време се появи един милиционер — за вълка говорим…
Е, не беше следовател, а само сержант.
— Какво става? — поинтересува се той. — Три влака заминаха, а вие продължавате да се приличате на слънце. И сте без багаж. Обраха ли ви?
След миг колебание Фандорин излъга:
— А, не, всичко е точно. Счупи ми се колата. Чакам да ми я оправят и седя на топло.
— Кой ви я поправя? Льоха от АРМ ли?
Какво значи това „а-ръ-мъ“ Николас не знаеше, но кимна. Сержантът се успокои и продължи да си патрулира.
Фандорин не за първи път се озоваваше в смъртно опасна ситуация. Не че много му допадаха подобни ситуации, дори напротив. Явно такава му била орисията на магистъра по история. Да се заплита в разни истории. Във вида Homo Sapiens съществуват различни подвидове. Има хора, които цял живот карат спокойно и безпроблемно, но има и такива като Николай Александрович Фандорин, с които непрекъснато се случват разни глупости. И което е най-интересно, през първата половина от живота му, прекарана в Англия, не ставаше нищо такова, всички бели започнаха да стават, след като пристигна в Русия. Какво да се прави, тази страна си е такава, не оставя човек спокойно да остарее, непременно трябва да го обърне така, па иначе, да го опита на вкус, на якост и на страх.