Задавен от вопъл, се обърна.
В другия край на площадката, свит на кълбо, седеше завит в парцали човек. Прелетелият наблизо прожектор за миг освети лъскавите му очи, фъндъците на брадата му и проскубаната заешка шапка.
— Ех, гражданино началник, страхотен сте — каза човекът. — А как скачате само направо ви се възхищавам. Да рискувате скъпоценния си живот заради мен? За да ме отведете в районното?
— Кой сте вие? — промърмори Фандорин, уплашен, че след всичко преживяно вече има халюцинации.
— Миша, пътешественик съм. Живея между небето и земята. Отивам да зимувам в Новгородска губерния. Ако не ме свалите от влака, разбира се.
Николас полека започна да свиква с накъсаното железопътно осветление, от което всички предмети ту пламваха, ту потъваха в мрак, и сега вече можеше да огледа ненадейния си спътник по-добре.
На неопределена възраст, облечен в изпоцапано синтетично яке, наметнат с нещо като покривка или може би перде. С други думи — клошар.
— Не съм милиционер — успокои скитника магистърът. — Якето не е мое. Даде ми го един, за да се стопля.
— А-а — зарадва се Миша. — Това е друго нещо. После ще вървим да се стоплим. Трябва да идем в шести вагон, там карат памук. Ще подишаме чист въздух за здрав сън и отиваме. Вие закъде сте, сър?
„Откъде знае, че съм сър“ — трепна Фандорин и не му отговори. Но клошарят изобщо не се докачи.
— Аз отивам да зимувам. Тоя влак го чаках два дни. В Ржев ще го прикачат на ленинградския, а спалният вагон, дето е с памука, ще продължи право за град Бухалов. Там арестът е чудесен. Не крадат от храната и началникът им майор Савченко е много добър човек. Аз винаги зимувам там. Искате ли и вас да ви уредя, сър?
„Той просто така си говори“ — успокои се Николас и попита:
— Къде е това Бухалов?
— В Новгородска губерния, Чудовски район. Много приятно градче, тихо. Душата ти почива. Библиотеката в ареста е хубава, има шах, шашки. Ще задигнем нещо на гарата, за да извършим закононарушение, и право на Степан Филимонич ще се предадем…
Миша започна увлекателно да описва как щели да се настанят в град Бухалов, но Николас вече не го чуваше, сепнат от споменаването на Чудовски район.
Това се казва пръст на съдбата! Знак отгоре, как другояче да го нарече човек?
Как можа да забрави за човека, който го бе спасявал в трудна ситуация преди и със сигурност нямаше да му откаже да му помогне и сега!
Точно там, някъде в горите край Чудово, бе отишъл да живее съдружникът на Фандорин, съучредителят на „Страната на съветите“, бившият банкер, олигарх и медиен магнат. Тоя капиталист се беше побъркал, беше се пренапрегнал в битките за добавена стойност. Заряза всичко и се оттегли от суетния свят, за да стане отшелник. Че е така, така си е, но той наистина беше с неограничени възможности и фантастично предприемчив човек. Не може нищо да не му е останало от предишните дарби и връзки.
Само че дали ще се зарадва на срещата с очевидеца на неговия, меко казано, не безгрешен живот? Онези, с които той контактува днес, едва ли се досещат за бурната биография на светия старец. И правилно. Единствено самият отшелник и Господ Бог да знаят за предишните му грехове, сега никой друг няма да ги научи чак до смъртта му.
Глава дванайсета
Неволите на добродетелта
— … А кога точно смъртта ще споходи всеки от нас, знае само Бог или по-просто казано — никой, защото Бог е именно Никой. — Данила Фондорин се спря насред пътеката и изпитателно погледна малкия си спътник. — Виждам, мой млади приятелю, че не се сепвате от твърдението ми за Бог като за Никой, тоест като за Небитие, Нищо. Това прави чест на откритостта на вашия разум. Негово преосвещенство Амвросий, новгородският викарий, който понякога се отбива в моята колиба, макар да е пресвят отец, от тия думи би подскочил до тавана, а освен това би ме лишил от славата на чудотворец, за която съм му задължен.
— Господине, съмва се — жално каза Митя, защото увлечен от собствените си умувания, Данила се спираше вече не за първи и не за втори път. — Закъсняваме! Освен това ви помолих да не ми говорите на „вие“, още не се чувствам достатъчно зрял за подобно обръщение.
— Добре, Дмитрий, няма. Та кажи ми какво мислиш за Бога? Вярваш ли в Него?
— Вярвам, разбира се. Хайде да вървим.
— И аз вярвах. А какво е вярата?
— Какво? — отчаяно попита Митя, вече беше наясно, че Фондорин няма да помръдне от мястото си, докато не се изкаже докрай.
— Вярата произлиза или от пълната увереност, тоест от абсолютното знание, или от пълната липса на увереност, сиреч от абсолютното незнание. Всички хора, които познавам, вярват от неувереност, другояче казано, вярват в това, което им каже църквата. Докато аз съм далеч от пълното незнание, но още не съм стигнал до всеобхватно знание и затова не мога да вярвам. Напълно съм опознал само силата на Разума и сега вече той е моят Бог.