— Чакай, Охрим! — извика кочияшът. — Откъде знае? Хвани го! Да го разпитаме!
— А така.
Охрим се наведе и посегна към яката на Фондориновия кожух.
— Сбъркахте, че не се вслушахте в гласа на разума — поклати глава Данила и отстъпи една крачка.
Гегата му сама подскочи надолу, чу се ужасяващо изчукване и конникът се хвана с лявата ръка за безсилно провисналата дясна. Без да спира да се движи, тоягата се обърна с острия си край и се заби в корема му — конникът се прекатури от седлото и падна възнак. Но на чудноватата гега и това й се видя малко. Тя подхвръкна нагоре, завъртя се и отново се озова в ръката на Данила, но сега вече само с крайчеца си. Фондорин пъргаво подскочи напред, замахна, направи във въздуха свистящ кръг, широк почти два сажена и улучи с другия край на тоягата кочияша право в ухото. Той изхвръкна от капрата като съборен от гюле.
Всичко стана толкова бързо, че някой едва ли би могъл да преброи и до пет, дори да изричаше цифрите на скоропоговорка.
Митя разтърка очи — да не би да халюцинира.
Не, не халюцинираше. Данила стоеше, двамата хайдуци бяха проснати на земята, осиротелият кон се въртеше в кръг и дъвчеше люлеещата се юзда.
Но бяха останали още двама ездачи и те вече не бяха склонни да се отнасят към горския старец с лекомисленото пренебрежение, което бе погубило другарите им.
Първият извади от пояса си пистолет, вторият измъкна сабята си от канията. И двамата пришпориха конете.
Но Фондорин също не остана на мястото си. Отново подхвърли гегата, хвана я в средата, затича се и метна чудното си оръжие като антично копие — право в лицето на прицелилия се с пистолета. Той плесна с ръце, олюля се и се свлече на една страна.
Сега вече срещу Данила имаше само един неприятел, но ръцете на лечителя бяха останали празни и той нямаше с какво да се предпази от сабления удар.
Пък и не се опита да се пази — пъргаво отскочи встрани, избягна острието, после сграбчи последния хайдук за колана и го събори от седлото.
Той се търкулна на земята, преобърна се и чевръсто се изправи. Не беше изпуснал сабята, докато падаше, и веднага се нахвърли срещу Фандорин, като ругаеше бясно.
Този път Данила не използва хитрост, просто се наведе и вдигна падналия пистолет.
— Спри се, безумецо — каза. — Инак…
Не се доизказа.
Разбойникът се приведе и се втурна напред. Явно искаше да се промуши под куршума, но налетя на оловото точно с темето си.
Данила тъжно поклати глава, загледан в проснатото в нозете му тяло.
Приближи се към всеки от останалите съборени противници. Двамата върза с техните си колани, третия остави така, както беше.
Обърна се към гората и махна на Митя да дойде. Той излезе, едва пристъпвайки с вдървените си нозе.
— Лошо, Дмитрий, лошо — с покруса съобщи Фондорин. — По нещастно стечение на обстоятелствата двама от слугите на фаворита се простиха с живота си. На единия тоягата счупи носа, метнах я прекалено силно. А вторият се наведе доста неудачно. Исках да го прострелям в бедрото, но вместо това му пробих мозъка. Слава на Разума, другите двама не пострадаха твърде и ще мога да им помогна. Но първо да успокоим дамата, която без съмнение е уплашена от пукотевицата и виковете.
Той се приближи до каретата и почука. Отговор не последва. Тогава Данила махна шапката от главата си, отвори вратата и се поклони учтиво.
Слава Богу, Павлина беше жива и здрава. Митя видя нейното бледо уплашено лице, обърнато към обраслия с побеляла брада непознат.
— Ти си горски разбойник, нали? — с разтреперан глас попита графинята.
Е, да, разбира се! Какво друго би могла да си помисли? Че е скочила от трън та на глог, че е сменила горчивата си участ с друга, може би още по-горчива.
Данила се изправи, отвори уста, за да отговори, но така си застина с отворена уста. Че как иначе! В своята пустош явно бе отвикнал от женската хубост.
От мълчанието му Павлина се изплаши още повече.
— Защо мълчиш така зловещо? Колцина сте?
Фондорин най-после се съвзе и посочи Митя:
— Двамина. Аз и ей това момче, небезизвестно на ваше сиятелство. Той ме доведе.
Павлина надникна от каретата, видя Митя и с вик на радост скочи върху снега.
— Детенце! Митюнечка! Жив си! Цяла нощ не съм мигнала, така се страхувах, че си замръзнал в гората, че диви зверове са те нападнали!
Тя се отпусна на колене пред Митя, взе да го прегръща, да го целува, а по прекрасното й лице сълзите се лееха като поток.
— Пиленцето ми! Миличкото ми! Кажи нещо де! Хайде, наречи ме „Пася“! Колко мило го казваше! Радваш ли ми се?
Нямаше как. Митя изгледа изпод вежди Данила, който с умиление наблюдаваше трогателната сцена, и престорено изрече по детски: