Тя с нежелание влезе в кабинката и смъкна куртката от раменете си.
Намерих опърпана женска пелерина с качулка. Цветът беше кафяв, на петна. Намерих и воал. Но не открих обувки или чорапи. Тя нали носеше космонавтски ботуши. Нека си ги носи.
Излезе, облечена в роклята. Беше висока един и седемдесет и пет, а роклята беше шита за по-дребна жена. Мнението й за дрехата беше недвусмислено изписано на лицето й.
Връчих й пелерината.
— Наметнете се с това.
Тя намери две-три мънички дупки. И ме изгледа прекалено замислено. Нервирах се.
— Колкото по-скоро се облечете, толкова по-скоро ще отпътувате.
Наметна се. Дадох й воала. Тя не знаеше какво да прави с него, затова й показах.
— Всички жени се забулват — обясних. — Религиозен обичай.
— Ти сигурен ли си, че попаднах на планетата, която ми е нужна? — тросна се тя, но сложи и воала.
Пъхнах се в мечото палто, нахлупих шапката, взех кутията със следящите устройства, дрехите, които тя свали, заедно с нейната чанта и след още малко препирни я изведох навън, за да се качим в таксито.
Сега вече стъпвах на хлъзгава пътека. Вдигнах преградата, за да не ни чуе шофьорът.
— Трябва много да внимавате в този свят — обяснявах аз. — Те са абсолютно побъркани на тема установяване на самоличността. И ако имате някакви белези по тялото, веднага ви прибират. Затова всички подобни неща трябва да бъдат премахнати.
Таксито се движеше през непрогледно черна нощ, но усещах как очите й ме приковават към седалката.
— О, я стига, Солтан — недоверчиво каза тя.
Включих осветлението.
— Не, погледнете само. Ами този белег върху опаката страна на ръката? Страшно издайнически е.
— Но това е само мъничък белег от нокът на лепъртидж. Едва се забелязва.
— Погледнете си китката! Електрически белезници, нали?
— Ох, Солтан. Нужно е много въображение, за да ги видиш.
— Добре — съгласих се. — Ами този грозен белег над дясната ви вежда?
— За тази драскотина ли говориш? — Тя опипа белега. — Нали веждата я скрива.
— Е, само защото сте свикнала с него. — Сега беше моментът за повечко лукавство. — Нима мислите, че Хелър би искал до края на живота си да вижда този огромен дефект на кожата ви?
Тя се замисли. И каза:
— Разбирам какво имаш предвид, Солтан, обаче няма да ме приспивате с газ.
— Чуйте ме, графиньо. Мой дълг е да ви опазя. Хелър ще ми отреже главата, ако ви пусна да бродите навън само за да ви спипат поради изпъкващи телесни белези.
Сигурно говорех убедително… вероятно защото беше самата истина, че Хелър би ме убил с бавни мъчения, ако позволя нещо да й се случи. Тя се замисли още по-дълбоко.
Настъпи времето да премина направо към Стратегически план А.
— Не ви виня за предпазливостта. Този свят като всеки друг е препълнен с хищници. Но аз съм роб на своя дълг. Ще ви кажа какво можем да направим. По една случайност тук разполагам с хипношлемове. Ще ви позволя първо да обработите мен и целолога под хипноза, после ще ви дам регистратор, който да е вързан за ръката ви по време на операцията.
Така добре ли е?
Хареса й, точно както очаквах. И през воала се виждаше блясъкът в тези сивосини очи.
— Съгласна съм — каза тя.
Едва не се прегърнах от злорадство! Пак успях! Номерът мина! Трябваше да извърна лицето си от нея, за да не види как се боря с напиращото въодушевление. Надхитрих страховитата графиня Крек. И то безнаказано!
Девета глава
Наближаваше девет вечерта и около болницата не се мяркаха много хора.
Поведох графиня Крек през фоайето и я вкарах в един от кабинетите.
Доктор Прахд Битълстифендър чакаше да се появим и веднага дойде.
Тя се настани на стол. Явно не харесваше воала и го махна от лицето си. Отметна качулката.
Младият доктор Прахд влезе в кабинета с походка на разглобена машина.
Застина.
Зяпна.
Обърнах се към графинята на волтариански:
— Това е вашият лекар. Той е един от най-компетентните целолози, възпитани някога от волтарианската наука. Докторе, това е мис Х. Току-що пристигна с „Бликсо“ и както обикновено, задължително ще й бъдат премахнати отличителните белези.
Но тъпото шимпанзе Прахд въобще не схвана намека. Само стоеше и я зяпаше с отворена уста!
Ала аз действах безупречно. Казах й:
— Сега ще отидем до склада за хипношлемовете. Моля да ни извините.
Сритах го да се опомни от вцепенението, изведох го в коридора и затворих вратата. С нейната чанта и кутията с устройствата в ръце го накарах да отидем в усамотението на личния му кабинет.
Изръмжах му:
— От какво, по дяволите, се стъписа толкова?
— От онази дама — промълви той с широко отворени очи.