Президентът на М. И. Р. направи изявление за пресата:
„Това е опит за умишлена заблуда. Няма да позволя името на тази благородна и почтена институция да бъде размахвано като парцал пред обществеността. Налице е явен стремеж да бъде потъпкано възвишеното и божествено право на университетите. Ако получавахме повече средства от ЦРУ, бихме имали по-благоприятни възможности да се справим с подобни чудовищни заговори!“
Имаше още. Във всеки вестник, по радиото и телевизията. Завладя ме страхопочитание.
Не бях запознат досега с този вид предумишлено убийство. Ставаше още по-смъртоносно, защото наемният убиец изглеждаше толкова добронамерен и всичко си оставаше в рамките на закона! При това можете да направите същото с всекиго!
Опитах да се обадя на Медисън, за да го поздравя, но телефоните му все даваха заето.
Както и да е, той добре напредваше, затова ми стана любопитно каква ли е реакцията на Хелър. Под плановете му избухна такава мина, че сигурно е побеснял. Седнах да наблюдавам.
Изглежда не го интересуваше за колко време ще стигне до своя офис. Денят беше хапещо студен и безветрен и всяка инсталация в града, използваща въглища и петрол, добавяше към въздуха толкова дим и сажди, че на човек очите му се насълзяваха. Вместо просто да отбележи този факт, Хелър се шляеше и мереше мръсотията с уред за определяне плътността на атмосферата — ей така, на улицата използваше волтарианско устройство! Щеше да е нарушение на Кодекса, само че проклетите жители на Ню Йорк никога нищо не забелязват.
Най-сетне се качи на своя етаж в „Емпайър Стейт Билдинг“ и по пътя към разкошния си кабинет забеляза, че вратата на „Мултинешънъл“ е зейнала широко. Това беше килерчето, където спеше Изи.
Хелър влезе.
И се закова на място.
Точно пред него върху гигантския екран на бизнескомпютъра на Изи беше изписано послание.
Зелените електронни букви гласяха:
Хелър изтърва онова, което носеше. Втурна се към площадката пред асансьорите, обслужващи неговия етаж, и светкавично натисна бутоните на всички — и за нагоре, и за надолу.
Спираха един след друг.
Той припряно питаше всеки служител:
— Виждал ли сте мистър Епщайн? Дребосъка с големия нос и големите очила?
Улучи при третия.
— Качи се горе преди около пет минути — обясни младежът. — Там разбра, че по този път не може да стигне до наблюдателната площадка, и ме накара да го сваля чак до партера.
— Забрави за тези пътници — нареди му Хелър. — Това е въпрос на живот и смърт. Спусни ме веднага най-долу!
Операторът се подчини.
— Мистър Джет — каза той, — той ми се видя страшно объркан.
Хелър устремно се понесе навън, заобиколи сградата и нахълта в експресния асансьор откъм 34-та улица. Озова се на 80-и етаж след по-малко от минута. Прехвърли се в асансьора за 86-и етаж. Вътре светеше надпис:
Никой друг не се качваше на 86-и.
Той отиде до снекбара и щанда за сувенири. Никой освен продавачите.
Препусна към наблюдателната площадка. Затича край високата ограда, която я заобикаля и пречи на самоубийците. Гледаше надолу. Зави ми се свят.
Тогава видя ръка. Сграбчила крака на един непоклатимо закрепен за пода стол, доста далече от ръба.
Хелър надникна над облегалката на стола. Изи беше там. Притискаше се към пода и здраво се държеше за стола. На цели шест метра от ръба!
— Изи! — извика Хелър. — Я ставай!
— Не. Така ми прилошава от високото, че не мога и да ходя. Качих се горе, за да скоча, но сега не съм в състояние да се пусна от стола!
— Какво се е случило? — попита Хелър.
— Всички тези отвратителни журналистически писания ме подтикнаха — изплака Изи. — А студентската история тази сутрин ме довърши. Това беше последната капка! Пречупи ми гръбнака! Вече не мога да нося отговорност за вас!
— О, стига де, това продължава отдавна. Сигурно има и нещо друго.
Изи заплака.
— Не заслужавам даже да ми се карате. А би трябвало да го направите. Толкова изнервен и смутен бях от всички историйки, че започнах да правя грешки в бизнеса.
Хелър приклекна до него и го прихвана с ръка, сякаш го пазеше да не се хлъзне надолу. От това Изи се разрида още по-силно.
— Не бива да се държите добре с мен! Заради мен сме съсипани. — Той се задави и с мъка си пое дъх. После се разприказва забързано: — Предстои да ни поискат цяло състояние за данък върху печалбата. Имаше една стара, много стара фирма, толкова затънала в дългове, че никой не искаше и да я доближи. Дори правителството и синдикатите я оставиха на мира още преди години. Това е „Крайстър Мотър Корпорейшън“. Не можах да устоя на изкушението. Тя щеше да ни осигури задлъжнялост за незнайно колко години напред!