Страдах ужасно. Усещах пръстите си сякаш в челюстите на свиреп звяр. На два свирепи звяра.
— Не пътувам с метро до дома си — обясни ми тя. — Живея само на няколко пресечки оттук. Затова тръгвай кротко и без никакви крясъци. Този пистолет е с много слаб спусък. И никой минувач не може да го види. Стига си пищял. Правиш сцени и накрая май ще бъда принудена да повикам ченгетата. Тръгвай, Инксуич.
Прехапах устни. Някак понасях разпъващата ме на кръст болка. Куршум в бъбрека с нищо нямаше да подобри положението ми. Избягнах това, като тръгнах напред.
Прекосихме „Бродуей“. Минахме два квартала в северна посока. Пак завихме на запад.
Тя ме спря пред слизащи надолу стъпала — вход на подземно жилище в овехтяла сграда, засега отървала се от съдбата на повечето съборени постройки наоколо. Стъпалата бяха затрупани от сняг и боклуци. Виждах всичко през червената пелена на страданието.
Мис Пинч три пъти натисна звънеца.
После извади ключ и отвори решетката от ковано желязо. С друг ключ отвори вратата на подземието. С помощта на пистолета ме натика в малко преддверие. Затвори и заключи решетката, после вратата.
— Ако искаш, можеш пак да си пищиш — каза тя. — Това подземие е напълно звукоизолирано. Случайно го намерих. Освен това отзад има малка хубава градинка, където човек може да закопае ненужни трупове. Така че бъди послушен и прави каквото ти казвам.
С ритник ме вкара в следващата стая.
Въпреки заслепяващите ме мъки това място ме стъписа. Тя усети състоянието ми и обясни доволно:
— Сама съм проектирала обзавеждането.
Всичко беше в мрачно червено. По стените висяха подредени с вкус инструменти за изтезания. Гирлянди от камшици заместваха завесите. Средата на стаята заемаше грамадно легло, върху четирите му колони се зъбеха ухилени кошмарни мутри. В ъгъла с главата надолу висеше тялото — надявах се да е чучело — на козел. От него стърчаха множество стрелички.
— Сега просто седни на леглото, Инксуич.
Тя ми помогна с побутване на пистолета.
— Така, знам, че вероятно си доста напушен — продължи мис Пинч с присвити очи. — Мъжете са насилници, на които не може да се разчита. Следователно, не бива да започнем процедурата по махането на чантата, преди да вземем някои предпазни мерки. Иначе току-виж, си ми се изплъзнал.
С лявата си ръка тя разкопча палтото ми. Ръката й се плъзна и отпусна колана ми. Канех се да скоча, но май щях да си счупя зъбите в цевта на оръжието. Останах неподвижен.
Тя ми махна обувките.
Издърпа панталона.
Свали ми гащите.
Издрънча верига.
Закопчаваше стоманена окова на десния ми глезен. Дебелите пръстени на веригата я крепяха към предния десен стълб на леглото.
Окова и левия ми глезен и го върза към левия преден стълб на леглото.
Мис Пинч седна на леглото зад мен. Издърпа през главата ми палтото, сакото и ризата, смъкна ги върху ръцете ми.
После ме извлече до средата на леглото. От десния заден стълб прокара стоманена окова на дълга верига. Закопча я на моята изтерзана дясна китка. Направи същото и с лявата.
Отиде при стълбовете и скъси веригите на оковите около глезените ми, така че бях широко разкрачен и не можех да помръдна.
Ръцете ми още бяха хванати в чантата, но тя доколкото можа, обра хлабавината и по веригите на техните окови.
— Виж какво, знам, че сигурно много боли от тези капани — каза мис Пинч с особено приветлив глас. — За съжаление ще трябва да ги махнем. Но само ако обещаеш да не опитваш разни удари. Мъжете са такива насилници!
Молих се и обещавах.
Тя опипа чантата отвън и нещо се освободи. Махна я.
Два грамадни капана за плъхове!
Зъбите им се забиваха все по-дълбоко с всяко движение!
Застанала значително по-далеч, отколкото бих успял да замахна, тя издърпа ръкавите от дясната ми китка, като разкопча и закопча стоманената гривна. После изпъна веригата така, че пръстите ми почти стигаха до десния стълб на леглото. Повтори същото с лявата ми ръка.
Бях гол и разпънат, окован с лице към тавана по средата на това легло!
Мис Пинч си съблече палтото. Свали шапката от главата си. Оправи си косата пред огледало в рамка от кинжали.
— Забравихте за капаните! — писнах насреща й, обезумял от мъченията на смазаните ми пръсти.
— За всичко си има време и място — каза мис Пинч. После повиши глас: — Кенди, бебчо! Ела да видиш какво доведох тук за нас!
Шеста глава
Вратата на вътрешната стая се отвори. Жена на трийсетина години влезе превзето, на лицето й беше изписано очакване. Облечена в много женствени дрешки, целите на волани и къдрички. Ситно накъдрената x бухнала коса беше платиненоруса. Имаше големи черни кръгли очи. Не беше особено хубава, но явно се стараеше да извлече всичко възможно от външността си.