Човекът от „Дънър’с Клуб“ ми кресна:
— Ами че тук има само четвърт милион долара!
Обърна гръб на торбата. Взе някаква хартия от помощника си. Размаха я.
— Ето я заповедта за налагане на възбрана върху имуществото! Сложете катинар на тази порта!
— Чакайте! Чакайте! — пищях аз. — Ще платя! Ще платя!
О, Богове, какви бяха тези сметки?
Пак се върнах при таксито.
— Към канцеларията на Фахт Бей!
Напук на всички Адове щях да спася старата крепост!
С рев на мотора и с безмълвен вой от натъртванията набихме спирачки пред Международния център за обучение на селяните. Влязох, олюлявайки се, в канцеларията на командира на базата.
Фахт Бей вдигна очи към мен.
— Очаквах ви — каза той, от старото дебело лице лъхаше смъртна заплаха.
— Дайте ми един милион долара! — настоях аз.
— Не мога! — отсече той.
Бях стъписан.
— Я помислете — казах му. — Аз започнах този проект в болницата. Тук ще дойдат двеста ганстери за прекрояване на физиономиите им. По сто хиляди от всеки — стават 20 000 000 долара! Сградите струват само един милион. Значи ви остават чисти 19 милиона! Как така не можете? Вижте само каква печалба!
— Едва ли е достатъчна, за да покрие щетите, които ни нанасяте. Отгоре на всичко исканията на Ломбар за нови количества наркотици надхвърлят всякакви граници. Трудно свързваме двата края.
— Загазих! — изхленчих аз.
— Че кога ли не е било така? — заяде се Фахт Бей. — Но имам едно предложение за вас. Ако се съгласите с някои условия, може да вземете четвърт милион.
— Какви условия? — умоляващо попитах аз.
— Когато започнаха да идват сметките от кредитните карти, аз помислих и написах всичко необходимо, само трябва да подпишете. Ето ги.
Зачетох.
„Аз, Солтан Грис, се заклевам никога повече да не крада, присвоявам и отмъквам пари от касата на Земната база. След това последно плащане няма да поискам нито цент и ще положа всички усилия да не сключвам никакви договори за строителство с цел да взема рушвет от фирмите, както правех досега.
Подписано, заверено, засвидетелствано
………“
Отчаях се. Все пак това беше ужасяващо!
Фахт Бей каза:
— Ако откажете да подпишете това, аз просто ще оставя хората от кредитните фирми да ви разкъсат на парчета.
Вече беше струпал пачките пред мен.
Подписах. Той накара жена си и един от охраната да свидетелстват.
В движение пъхах пачките в торба и скочих в таксито. Понесохме се към вилата сред смрад на изгоряла гума.
Излязох от колата с последни усилия. Замъкнах се до чакащите ме бандити. Хвърлих им торбата.
Сграбчиха я. Разкъсаха я. Преброиха парите.
— Аха! — каза човекът от „Америкън Опрес“. — Той покри първия месец!
Съгласиха се. Махнаха оковите от краката на слугите. Изтупаха прахта от тях. Върнаха по местата им килимите и мебелите.
Всичко ми се въртеше пред очите. Все пак спасих старата крепост. Но с цената на какви вледеняващи душата жертви! А само след броени седмици щяха да ни пометат, щом пристигнат останалите сметки.
Но не от това припаднах.
Когато подредиха всичко, цялата глутница се върна при мен. Умилкваха ми се.
— Ах, Султан Бей — подхвана онзи от „Дънър’с Клуб“. — Ще говоря от името на всички ни. Вие изплатихте сметките си за първия месец. Доказахте своята кредитоспособност и не оставихте място за съмнения. Отменяме всякакви лимити на вашите карти, макар че имахме намерение да ги наложим. Можете спокойно да купувате каквото пожелаете, за каквито и да е суми, където ще да е по целия свят!
Другите зашумяха приветствено.
Какво страшно веселие!
Рухнах като мъртъв!
Трета глава
Опомних се, легнал насред двора, на мястото, където бях паднал. Прислугата беше разчистила всичко. Ходеха наоколо, дори ме прекрачваха.
Уплаших се да не ме пъхнат в някой чувал за боклук. Твърде слаб бях, за да се възпротивя.
Внезапно разбрах колко съм болен. Трябваше да стигна до болницата, докато още можех да мърдам.
Таксиметровият шофьор беше отпрашил нанякъде.
В двора имаше едно старо комби „Шевролет“. Запълзях към него на длани и колене. Преди оставяха резервния ключ под килимчето в кабината. С огромни усилия вдигнах ъгъла му.
Ключът!
Придърпах се с ръце за кормилната колонка. Някак се настаних на седалката.
Двигателят запали!
О, Богове, само да издържа до болницата!
Видя ме водач на камили. Карах толкова бавно, че всъщност колата се влачеше. Той забеляза кой седи зад волана. Бързо махна животните си от пътя. Имах късмет — камилите биха могли да ме нападнат.
С пет мили в час, съсредоточен във всеки метър, който изминавах, най-сетне видях табелата пред себе си: