— Колко са? — полюбопитства Прахд.
— О, може би двеста-триста.
— Трябва ли да оставяте толкова големи дупки? — писнах аз.
— О, да. Иначе може да пропусна някое. Ще бъде грозна гледка.
Тя вече ровеше за следващото зрънце. Богове, това беше къде по-лошо от самия изстрел, след който барутът остана в мен!
— Докторе, какво е професионалното ви мнение — бъбреше тя, — не му ли е малко късичък?
Прахд кимна.
— Да, бих казал, че е с два-три сантиметра по-къс от нормалното. Бре, бре! Това пък какво е? Какво е това? Смазан тестис!
— Случи се, когато бях момче! — започнах да му разказвам. — АУ-УУУ! Моля ви, сестра Билдирджин, не толкова надълбоко! Та тези барутни зрънца са съвсем мънички. Един фермер ме ритна, защото удавих всичките му разплодни животни. Намерих си работа през ваканцията и само се опитвах да разбера дали могат да плуват. Той беше един страшно… ИИИИИ-ООООУУУ!
— Е, може да се е случило, когато сте бил момче — каза Прахд. — Но ми се струва, че състоянието и на другия тестис е лошо. Ню Йорк сигурно е особено грубиянски град. Най-вече по отношение на тестисите.
— Така е, така е — уверих го. — Тези първобитни типове са… ИИИИИИИ-ОООУУУУУУ!… истински унищожители на „бибипи“.
— Сериозно ви говоря, че е необходима пълна упойка — убеждаваше ме Прахд. — Предстоят ни дълги часове хирургически и клетъчни манипулации. А сестра Билдирджин днес май работи твърде бавно.
— Според мен може да потръгне и по-бързо — отбеляза тя, — ако просто ги горя. Вижте, когато докосна някое с електрическата сонда в тасчето, то избухва. — Чу се „Зззът!“, вдигна се облаче дим. — Само да отида да пусна малко попмузика…
Толкова можах да понеса. Загубих съзнание.
Четвърта глава
Събудих се.
Не виждах!
Нямах никакво усещане за телесното си тегло.
Всъщност нямах никакви усещания.
Може би вече бях мъртвец!
Примигнах. Да, поне усещах, че мигам.
А току-виж, са изхвърлили някъде остатъка от тялото ми. Току-виж, вече представлявам само една глава!
Само на Боговете е известно докъде се простират възможностите на един волтариански целолог. В края на краищата нали познавах доктор Кроуб и неговата страст да създава човешки изроди. Може би вече са ме превърнали в чудовище. Може да приличам на котка или на октопод, или пък на мис Пинч.
Хрумна ми още по-лоша мисъл — нали психолозите и психиатрите на Земята твърдят, че всеки човек е само сборище от клетки, развило се по пътя на еволюцията, че самата личност е това, което я направят нейните клетки и тяло. Нямах никакви съмнения в истинността на учението им, защото ако не им повярваш, може и да те застрелят. Ако Прахд е променил моите клетки, според земната психология следваше и личността ми да претърпи коренна промяна! Но какво ли ново съзнание бих имал? Нещо мило и сладникаво… Опазили ме Боговете! Или нещо мънкащо и представящо се за изкупителна жертва, също като Изи… Разбира се, това беше къде по-нежелателно.
Какво ли са променили? Доколкото наистина познавах Прахд и сестра Билдирджин, ще да е било нещо крайно подло и с оттенък на вдъхваща ужас извратеност.
Около себе си сякаш долавях мътно сияние. Странна светлина проникваше през някакви процепи. Постепенно събрах впечатления за отчасти достъпната на зрението ми околност.
Лежах в подобие на дълга вана, по средата между пода и тавана. Само главата ми стърчеше отгоре. Останалото висеше в течност, вероятно с помощта на антигравитационни намотки, така че тялото ми не се допираше до нищо твърдо.
Във ваната имаше включени светлини, сигурно излъчваха на някаква необичайна честота. Точно от тях през процепите проникваше чудноватото зеленикаво сияние в стаята. Някакви клетъчни катализатори? Нямах представа.
Случайно извих очи надясно.
Прозорец!
През него се виждаше бледият сърп на зимната луна. Това беше луната на планетата Блито-3! Значи още бях тук.
Съсредоточих се. Може би ще успея да преценя колко време е минало. Ако са необходими четири часа и половина, за да премине въздействието на сънотворния газ — факт, в който не бях особено уверен, значи съм лежал на операционната маса осем или десет часа! Твърде дълго.
КАКВО СА МИ НАПРАВИЛИ?
Стори ми се, че се потвърждават най-тежките ми опасения. Чудовище! Дали имах плавници вместо ходила? Дали вече пипала заместваха китките ми? Може би и клюн вместо нос?
Страхотии! Какви ли промени в личността произтичаха от такива гаври?
О, Богове, не биваше никога през живота си да доближавам тези двама злодеи!
Не си задавах въпроса, дали случилото се с мен е ужасно. Това следваше логически, също както нощта следва деня. Единствен оставаше въпросът, какъв е бил зловещият им замисъл. Дракула? Имах ли сега дълги зъби и щях ли да живея само от прясна кръв? Щях ли да понасям сам себе си, притиснат от диктатурата на новата си личност? Опитах да размърдам челюсти, за да проверя дали вече са приспособени за прегризване на шийните вени.