— Къде ми е яденето? — попитах.
— О, не се налага да ядете. Свързан сте с контейнерите на ваната.
— Дайте ми огледало — поисках аз.
— Съжалявам. Не е разрешено. Пациентите може да се разстроят.
— Какво сте ми направили вие двамата? — изчегъртах.
Тя се престори на безкрайно учудена.
Знаех, че няма да ми отговори. Подхванах друга тема.
— Както вися тук, ще полудея.
— О, Султан Бей — изчурулика тя, — аз пък си мислех, че това отдавна ви се е случило.
Засмя се противно и присмехулно на собствената си шега.
Аз не.
— Но — продължи тя, — не бих искала да плъзнат оплаквания, че не се грижим достатъчно за пациентите.
Излезе. Върна се след около три минути. Носеше радио на ремъче. Окачи го някъде на стената зад главата ми. Нагласи слушалките на ушите си. Докато избираше станция, изпод уплътненията им дочувах най-горещите попхитове в Истанбул.
Сложи слушалките на главата ми. Усили звука докрай. И излезе.
Никак не държа да слушам рекламни песнички за дъвки и камилски фураж. Но напоследък в Турция сякаш всеки слуша само поп.
Не можех нито да махна слушалките, нито да сменя станцията.
Часовете бавно се изнизваха и аз открих, че „Козарчетата“ като че са особено популярни, защото често пускаха техни записи. И поне веднъж на всеки час повтаряха последния им хит. Ето и текста, съпроводен от флейти, тъпани, ръмжене и ревове:
Отначало не се заслушвах. Постепенно осъзнавах, че те я пускат специално за мен, сякаш ги бях помолил. Когато поразнищих смисъла, идеално пасваше на моя случай. Аз дори измислих нещо като психологически тест към песничката. Всеки път, щом дойдеше време за новините, запълвах интервала, през който едни араби не можеха да постигнат разбирателство с други араби, като изпитвах реакциите си към думата „стрихнин“.
След като клетките и тялото единствени определят личността, ако забележех у себе си промяна в реакциите към „стрихнин“, следваше, че би трябвало точно да разбера какво са ми сторили физически. Не сполучих.
За мой късмет, през нощта станцията прекъсваше предаванията си за по няколко часа и успявах да поспя.
Три пъти дневно някой влизаше в стаята да провери показанията на уредите. Но с тези слушалки на ушите ми те мислеха, че нищо не чувам, затова не си правеха труда да ми отговорят, каквото и да кажех.
През следващите осем дни забелязах само една промяна — снежната виелица, от която дървото побеля за около денонощие. После вятърът постепенно отърси снега от клоните.
Започвах да вярвам, че ще прекарам остатъка от вечността, увиснал в течността, без никакви усещания, откъснат от целия свят, ако не броя попхитовете и камилския фураж. Някъде в друг свят арабите се биеха с араби, а майките купуваха стрихнин.
Но една сутрин, тъкмо когато свиквах с живота си в „Занко. Модел 16 Свръхскоростен“, на това внезапно и стряскащо бе сложен край.
Шеста глава
Според студеното слънце зад прозореца беше единадесет часът преди обяд.
Влезе Прахд.
Следваха го двама санитари и количка, натоварена с инструменти, газови бутилки и маски.
Дрънченето проникна през звуците на „Ти си моето чудовище“. Завъртях очи, уплашен от ненадейното нашествие.
Прахд махна слушалките от главата ми.
— Дойдох да ви извадя — каза той.
Протегна дясната си ръка.
Санитар пъхна анестезираща маска в нея.
— Но… — започнах.
Маската залепна за лицето ми и аз се отнесох.
Дойдох на себе си след не повече от две секунди, така ми се струваше.
Бях проснат на легло. В друга стая. Бяха метнали чаршаф върху мен. И под него, и над него бях вързан с ремъци. Не можех да помръдна крак или ръка, нито да се надигна.
Направили са ми още нещо! Бях сигурен. Но не, нали нищо особено не може да се случи за две секунди.
Обърнах глава. Мъждивото слънце беше слязло ниско. Значи са минали повече от две секунди. Преди беше единадесет сутринта. Сега сигурно наближаваше три следобед. Предостатъчно време да ми направят още нещо гнусно!
Установих, че съм способен да свивам нещо в края на ръцете си. Успях да зърна длан. О, Богове, благодаря ви! Не бяха плавници. Имах пръсти! Можех да ги движа и да ги контролирам. Не бяха фалшиви. Бяха си моите.
Някъде в другия край на леглото усещах платнените ремъци. Размърдах и този крайник. Чаршафът леко се надигна. Едва не си изкълчих врата, но видях пръсти на крака си. Свих ги. О, слава на Боговете, не бяха копита! Моите си пръсти! Опитах и с другия крак. Пръсти и на двата! Благодаря ви, Богове!