— Охо, знам ви аз целолозите! — викнах му. — Не можете да не направите нещо смахнато!
Прахд внимателно обмисли думите ми. Отметна сламенорусата си коса от челото.
— Всъщност не е така. Разбира се, вероятно ще се почувствате малко по-жизнен. Мускулният ви тонус ще се подобри.
— Не, няма да ме заблудите! — крещях аз. — Направил сте нещо по-особено! Сигурен съм!
Той пак помисли. Май си спомни нещо. Погледна ме пренебрежително с яркозелените си очи.
— Ами да. Катализаторът. Значителна сложност представляваше да наместя всички нервни окончания в първия тестис, след като бе направен според генетичните ви особености. Затова оставих втория малко по-дълго в стимулатора на бърз растеж. Но няма да произвежда наведнъж по повече от двеста и петдесет грама сперма.
— КАКВО? — креснах аз.
— Но — продължи той разсъдливо — това е не повече, отколкото кон изхвърля на един път.
— Знаех си! — захленчих. — Превърнали сте ме в кон!
— Не, не, не — успокояваше ме той. — Всичко е в границите на човешкото. Ще правите съвсем нормални бебета. Наистина, Султан Бей, трябва да ми вярвате. Конете тук отдавна не са на мода. Имат си предостатъчно. Вие сега сте най-обикновен добре оборудван мъж. Разбира се, вероятно е да чувствате нагон да го правите по-честичко, отколкото досега. И е възможно да го правите повече от веднъж на нощ. Но искрено ви уверявам — ще видите, че ще се чувствате прекрасно.
— О, Богове! — заридах аз. — Сигурен съм, че всичко това изцяло ще промени личността ми.
— Какво?
Яркозелените му очи зейнаха от изумление насреща ми.
— Да — хълцах аз. — Питайте който щете земен психолог. Личността представлява всичко на всичко продукт на клетките. Човек има нагони. Те идват от примитивните части на мозъка. Които също се състоят от клетки. Вие променихте клетките ми и следователно сте внесъл коренни промени в характера ми.
— А, това ли било! Конкретно във вашия случай бих желал да е вярно. За нещастие вие само повтаряте суеверията на един невеж първобитен култ, често срещан на изостанали в развитието си планети. Те се стараят да внушат на хората, че характерът е вроден и се предава по еволюционната верига или някаква подобна безсмислица. В някои шамански култове дори стигат дотам, че определят човека изцяло като резултат от клетъчната му наследственост, значи той не може да се промени. Това е начин да се оправдаят за неспособността си да формират характерите. Когато хората се опитват да им потърсят отговорност, че по този начин създават престъпно общество, те нагло заявяват, че „човекът е продукт единствено на своите клетки“. Но само прикриват факта, че самите те са твърде некадърни и престъпни, за да възпитават характери и да различават доброто от злото.
Но не, Султан Бей. Ако клетките и жлезите бяха всичко в живота, аз щях да съм Бог, нали? А не съм. Аз съм само един беден целолог, на когото не плащат, но въпреки това си върша работата, без дори да получавам благодарност от висшестоящите, а вместо нея — незаслужени подозрения.
Той пусна чаршафа. Погледна ме.
— Твърде тъжно е, че личността не може да се променя, като сложим няколко нови клетки. Особено във вашия случай. Но — той се усмихна храбро — правя, каквото мога, за да облекча страданията и да дам малко повече радост на хората. И се надявам, че вашите нараснали способности няма да доведат до тежки последици за други хора на тази планета. — Прахд се развесели. — Добре! Това го направихме добре. Можете да станете и да си тръгнете, когато пожелаете.
За да даде пример, и той излезе.
Седма глава
Сестра Билдирджин се зае с метенето на пода и подреждането на стаята. Струваше ми се щастлива, но явно тук беше прекалено тихо за нея. Издърпа куплунга на слушалките от радиото и пусна последните попхитове.
— Ей! — подвикнах й, вече преситен от „Ти си моето чудовище“. — Той каза, че мога да си вървя! Махни ремъците от леглото и ме пусни. Къде са ми дрехите?
— Дрехи ли?
Тя изскочи навън и скоро се върна с торба, в която обикновено слагаха отрязани части от телата за изхвърляне. С ясен надпис на волтариански „Не пропуска миризми“. Хвърли ми я.
Не можах да я хвана. Ръцете ми още бяха вързани. Но изглеждаше съвсем плоска, нямаше как вътре да са дрехите ми.
— Не дойдох тук с това!
— А, наложи се да изхвърлим костюма и палтото. Бяха подгизнали от някакъв сос. Изхвърлихме също обувките, чорапите и шапката. Тук са само портфейлът и документите ти.
Погледнах я. Да, черните й очи бяха хубави, но иначе си беше глупавичка. Реших да проявя търпение. Все пак не можех да помръдна.