— Майкъл! — Тя му хвърли онзи поглед, който означаваше „Млъкни“. Защо децата толкова много обичат смахнатите неща? Защо всеки разговор на вечеря беше такъв? Къде оставаха изящните и изискани закачки, подобаващи при, второто, в случая — филе от замразена риба.
— Да не би пък — не мирясваше Майкъл, пренебрегнал напълно нареждането й да млъкне, както впрочем и всичките й други нареждания — да е бил някой елф или горско дяволче?
Елиът захвърли вилицата си:
— Да го духаш, мухльо!
Да го духаш! Мери се облегна на стола си, ококорила очи.
Отде се взе тоя израз в тесния й семеен кръг? Тя си представи въпросното действие в подробности и трябваше да признае, че то породи неясен копнеж в самотната й душа, но все пак…
— Елиът, забранявам ти да използваш този израз на масата! И въобще, където й да е в тази къща!
Елиът отново заби нос в чинията.
— Татко щеше да ми повярва.
— Тогава защо не му се обадиш да му разкажеш?
… Ако телефонът му не е изключен, помисли си Мери, в което се съмнявам.
— Защото не мога. Той е в Мексико със Сали.
При споменаването на бившата й приятелка, а сега омразна съперница, Мери успя да запази самообладание, само дето ръката й безсилно увисна над рибното филе. Колко жестоки могат да бъдат децата, мина й през ума! Особено Елиът.
— Ако пак го видиш… онова нещо, не се приближавай до него. Извикай ме й ще намерим някой да го махне.
— Някой като събирача на улични кучета ли? — попита Гърти.
— Точно като него.
От задния двор се чу доволното ръмжене на Харви, който с наслада ръфаше поредното килимче.
— Да, но те ще му направят лоботомия — възпротиви се Елиът — или някакъв друг експеримент.
— Е и какво — заключи Мери, — да се научи друг път да не пипа чуждите краставици.
Докато градът спеше, странното същество се измъкваше от гората. Никога не бе чувало за лоботомия, но имаше сериозни основания да се страхува, че ще бъде препарирано.
Прастарите му нозе го носеха тихо към къщата на малкия землянин. То се спусна по склона, а подире му останаха следи като от две птицечовки, влачили огромен пъпеш. Къщата на момчето беше тъмна, само едно малко прозорче светеше.
Извънземното се надвеси през оградата, изпъкналите му очи огледаха зорко всичко — наляво, надясно, напред. Кучето не се виждаше никъде.
Хайде сега пак да вдигна пръст на резето, както вече си знам… и да се завъртя на вратата…
Тия страхотни „М и М“ му възвърнаха жизнеността. Чудодейна храна! Корабът щеше да долети отново след хиляда години. Ако тия „М и М“ не свършеха, то може би щеше да оцелее.
Какво си въобразяваш, стари глупако… Ти никога няма да се върнеш… горе.
Той погледна небето, но бързо наведе глава, защото тъгата, изписана там, го смаза. Дори да го засипеха с топчета „М и М“, това пак нямаше да му помогне да оцелее, защото липсваше обичта на събратята му.
Защо го бяха изоставили?
Не можеха ли да изчакат още миг?
То затвори с крак пътната врата след себе си, както бе виждало да прави момчето. Трябваше, да усвои земните привички, ако искаше да живее тук.
Мина крадешком през задния двор. За своя голяма изненада намери момчето да спи в спален чувал навън до зеленчуковата градина. То дишаше леко и понеже нощта бе студена. Дъхът излизаше от устните му като бледа мъглица.
Извънземното потрепери, а от пръстите на краката му заструи познатата защитна мъгла. Беше мъгла на безпокойството, на объркването и страха.
Внезапно очите на момчето се отвориха.
То впери поглед в двете огромни, изпъкнали очи над него, подобно тъмносини океански медузи, изпъстрени с тънки жилчици живот — очи, попили древно и непостижимо знание, очи, които сякаш проникваха като рентген в цялото му същество.
Извънземното също се взираше в лицето на момчето, изплашено от изпъкналия нос и големите, щръкнали уши, но най-вече от миниатюрните му очички, кръгли и черни като маслинки.
Тези малки хлътнали очички изведнъж премигнаха и ужасът, изписан в тях, трогна сърцето на древното същество. То протегна един от дългите си пръсти към малкия землянин.
Елиът изпищя, сви се и придърпа спалния чувал над главата си, а извънземното отскочи назад, преплитайки непохватно нозе, и издаде ултразвуков писък, който накара един прилеп да се извие над него в тъмнината. Щом усети неземното чудовище обаче, хвърчащият гризач запърха с криле и изчезна в нощта, тракайки със зъби.
Чуваше се как зъбите на Елиът също чаткат като стъклени топчета в торбичка. Коленете му трепереха, а косата на тила му се бе изправила.
Къде беше Харви, защитникът, пазителят на дома?
На задния вход, разбира се, ала и неговите крака се бяха подкосили от страх, козината му бе настръхнала, зъбите му тракаха. Ужасеното животно се наежи, хвърли се към вратата, сетне отскочи назад и в паника подгони опашката си: миризмата, която стигна до ноздрите му, не приличаше на никоя позната земна миризма, а и никое нормално куче не би тръгнало подир следа, идеща от далечния космос. То се сви още повече, само върхът на муцуната му се подаваше от една пролука във вратата — странната миризма се носеше на талази и все повече дразнеше обонянието му, то се отдръпна зашеметено и загриза края на някаква метла.