— Бон-бон. Тор-та.
Скоро щеше да разполага с пълен работен речник, с който ще може да се оправя в това общество и да назовава важните неща.
— Сладо-лед.
Той натискаше копчетата на машинката отново и отново. Наистина беше чудесна играчка — едновременно учител и приятел! Но за него беше и нещо повече…
Та нали щом говореше земния език, тази машинка с компютърно сърце можеше да се научи да говори и всеки друг език. Например неговия! Така той щеше да изпрати посланието си до звездите.
Единствената грешка, която извънземното допусна този ден, беше, че остана в действаща телепатична връзка с Елиът. Вниманието му бе така погълнато от „Говори и пиши“, че то забрави за момчето, ала невидимите телепатични потоци не прекъсваха и причиниха на Елиът големи неприятности. По това време той трябваше да прави дисекция на жаба в часа по биология.
Учителят тъкмо бе почнал да обяснява, когато един от учениците му получи интензивно телепатично съобщение, отнасящо се до устройството на играта „Говори и пиши“.
— Първо ще махнем кожата — учителят посочи ведрото с живи жаби до себе си, — за да видим какво има под нея. — Той взе една жаба и прокара лека червена ивица по коремчето й. — Сега да направим среза. Елиът, с какво се занимаваш?
Учителят приближи и се вгледа в лабораторната тетрадка на ученика си, която той трескаво изпълваше с диаграми на извънредно сложни електронни вериги — ръката му ги изписваше автоматично, сякаш движена от някакъв дух.
Този дух, разбира се, беше извънземното в килера на Елиът. Неговото съзнание интензивно зареждаше съзнанието на момчето с тайните на компютърния език и програмираната памет.
Учителят обаче нямаше как да знае това. Неговият ученик, който винаги му бе създавал грижи, днес напълно бе пренебрегнал урока и драскаше нещо така усърдно, та чак по веждите му бяха избили капчици пот. Изведнъж всички деца в стаята се обърнаха към него.
— Елиът!
Момчето продължаваше да пише — на тетрадката, после на чина, сетне ръката му заизписва символите във въздуха. Той се приближи до черната дъска, свали с един замах таблото на жабешката анатомия и почна да пише с тебешир по дъската.
Тайлър, Грег и Стив зяпнаха от удивление. Тайлър протегна дългите си крака под чина и бутна Грег по глезена. Сетне посочи Елиът, допря показалец до главата си и недвусмислено го завъртя.
Грег кимна; той гледаше как Елиът драска по дъската като луд, как от тебешира струят диаграми, може би радио схеми или нещо подобно, а от вълнение в крайчеца на устните му се бе насъбрало огромно количество слюнка. И там неспокойно затрепка едно балонче; досега Грег не бе успявал да пусне някое от тия балончета във въздуха — опиташе ли се да ги духне, те винаги се пукаха; този път обаче един чудесен екземпляр полетя към учителя, стигна до него и се пукна на тила му.
Учителят не забеляза нищо, той крещеше на Елиът:
— Млади човече! Веднага седнете!
Сграбчи Елиът за ръката, но тя бе придобила невероятна сила, далеч по-голяма от силата на едно момче — като железен прът, зареден с енергия. Загадъчните драскулици продължиха да покриват цялата дъска и в класната стая настъпи истинска суматоха.
— Свободни сте. Ще продължим следващата седмица. Елиът!
Тебеширът се изплъзна от пръстите на момчето; с помътнял поглед то се обърна към учителя, съзнанието му беше пренатоварено, току-що приело сложна комбинирана експертиза на пълната конфигурация на един компютър — и всичко се бе стоварило върху Елиът отведнъж, сякаш от нищото…
— … аналог на клавишните… — мърмореше той, докато учителят го извеждаше във фоайето. На една от ноздрите му червенееше капчица кръв.
Стив измъкна от джоба си шапката с крилца, сложи я, а като видя как повлякоха Елиът към кабинета на директора, размърда крилцата и поклати глава:
— Има да трие с гъбата един месец…
— Нещо е откачил — каза Тайлър.
— Да не е намерил хапчетата на Мери — додаде Грег, — тя май вземаше някакви страхотни стимулатори?
— Вижте какво — авторитетно заключи Стив, — това е заради всички ония пастички от кал, дето ги правеше напоследък. Знам какво може да ти стори една по-малка сестра — той поглади крилцата си. — Може да ти съсипе живота.
Както си оцветяваше албумчето, Гърти изведнъж се стресна и се изправи. Защо изобщо седеше тук, когато можеше да си играе с чудовището! Преди малко обаче нещо я бе накарало да излезе от килерчето, да прекоси салона и да се върне в стаята си. Сега странната сила я бе освободила и на Гърти отново й се искаше да си поиграе с чудовището.
Мина през хола и пак се вмъкна в стаята на Елиът. Щом влезе, си припомни още нещо от чудния сън — как двамата с чудовището се разхождаха на онази далечна планета и как после, хванати за ръце, се спуснаха по един прекрасен водопад…