Елиът заспа и му се присъни желязно гюле, което растеше пред очите му, после започна да се смалява, стана много, много малко, а той летеше върху него през нищото.
Когато в седем и трийсет будилникът иззвъня, Мери се надигна, но остави Елиът в тежкия му полусън. Знаеше, че той би могъл и да се преструва на болен, ала този път май не беше така. Докато си обличаше халата, някаква тежест налегна клепачите й и ги затвори. Тя ги повдигна отново, тръсна глава и, вече напълно разбудена, се вгледа в Елиът. Да, днес нещо с него не беше наред. Препил ли беше? Толкова ли бързо синчето й тръгваше по лошите стъпки на баща си? Вчера намери шест празни бутилки от бира…
Вратата се отвори и в стаята влезе Майкъл.
— Къде е Елиът?
— Не го буди — каза Мери и помъкна Майкъл със себе си в коридора. — Имаш ли представа за какво се тревожи? — Мери пристегна халата си. — Изглежда доста потиснат.
— Сигурно нещо в училище — бързо отвърна Майкъл. — Училището е много потискащо — По-големият брат хвърли бегъл поглед към стаята на майка си. Нещо ставаше с Ити, нещо ставаше и с Елиът, а неговата глава се цепеше от болка.
— Е — каза Мери, — да си почива тогава.
— Мамо, нека остана при него — помоли Майкъл. — Днес съм на училище само следобед. Моля те, мамо…
Мери извади хапче аспирин от джоба на халата.
— Добре. Може би ще успееш да го измъкнеш от това състояние.
И тя тръгна към стълбата, опитвайки да се отърси от вцепенението. Дали снощи не беше взела валиум по погрешка? Усещаше главата си да тежи като оловна топка.
15.
— Хайде, Елиът, събуди се. — Майкъл приседна на леглото до брат си. Сетне повдигна единия му клепач и окото го погледна с такова изражение, каквото Майкъл никога не бе виждал в очите на брат си — каменно.
Майкъл изпъшка и разтърси Елиът:
— Моля те, Елиът, събуди се, ставай…
Елиът започна бавно да се съвзема и Майкъл му помогна, докато прекосяваха салона към неговата стая. Двамата братя се клатушкаха, подпираха се един друг, а на големия му се струваше, че влачи желязно гюле. Каква беше тази странна сила, която го теглеше надолу? Какво се бе случило с брат му? Какво се бе случило с къщата? Да не би да пропадаше?
Майкъл докосна стената за кураж, но тя се огъна, сякаш преминала в друго измерение, и фибрите й затрептяха в неуловимия танц на чезнещото пространство.
— Хайде, Елиът, трябва да се измъкнеш от това…
И той повлече брат си към спалнята. Елиът се усещаше вцепенен, сякаш окован в железни вериги.
Ити се подаваше изпод одеялото, вече целият пепеляв.
Пронизан от ужас, обзет от хиляди мрачни видения, всички водещи към един далечен център, Майкъл остави брат си на леглото.
Ити дишаше, изразходвайки последните запаси енергия от огромната си преди атомна мощ. Божеството трябваше да си отиде. И никой не можеше да го спре.
Спаси ме, зовеше той своя капитан, насочил кораба на отвъдното сияние далече, далече в нощта.
Ела, капитане мой, ела да избавиш един издъхващ, първокласен ботаник.
Растенията ми загиват…
Пък, и аз самият. Боя се, че загивам и аз…
— Трябва да го покажем най-сетне, Елиът. Имаме нужда от помощ — настояваше Майкъл.
Елиът с мъка се обърна към него, очите му приличаха на тъмносини медузи с блестящи пипала и вещаеха опасност:
— Не, Майк, няма да го направиш! Недей…
Елиът знаеше, че останалият свят не бива да прониква в къщата. Армията това не може да го проумее. Нито пък правителството. Те просто щяха да отнесат това удивително създание и да си правят експерименти с него.
— Е, добре, ще го разделя с теб… — въздъхна тежко Елиът — наполовина. Само това мога да направя.
Майкъл прокара ръка по лицето си, опитвайки да си спомни какво точно означаваше да притежаваш „половината власт“ според правилата на играта „Подземия и дракони“. Силата, идеща от леглото, го караше да се олюлява, блъскаше го из стаята като марионетка и той разбра, че не могат да се справят с нея, дори да я разделят. Тя многократно надхвърляше способността им да я овладеят. Чак стените на къщата излъчваха тъмни импулси — Майкъл съгледа там хиляди малки фигурки като Ити, а зад тях — лумнал космически пожар. Дали това звездно същество няма да запали цялата планета?
— Слушай, Елиът. — Майкъл залитна, като се мъчеше да се предпази от лудешкия танц на претоварените атоми. — Ще го изгубим, ако не ни помогнат. Освен това ще изгубим и теб…
Очите на Елиът бяха станали кървави като червена дънна риба и в погледа му се полюляваха ръждиви пипала. В тях беше силата, но никой на Земята не можеше да я усети. Елиът пламтеше като стомана в огнена пещ. Той винаги бе успявал да се престори на болен, но това беше нещо друго…