При тази мисъл вдигна глава и погледна към вратата, към пода до вратата. Нямаше нищо. Беше късен следобед, сигурно доста след часа, когато за последен път носят поща. Вдигна китката си и погледна часовника. На китката му нямаше нищо — беше заложил часовника. Обърна се към прозореца. Оттам можеше да види часовника на един далечен небостъргач. Беше четири и половина. За този ден нямаше да има повече поща.
Ръката му вдига слушалката на телефона. Пръстите му набраха номера.
— Не, още не — каза гласът на Уайдлър по жицата. — Събранието беше насрочено за вчера, но беше отменено… Гоня ги като булдог… Мога да ви обещая, че ще имаме окончателен отговор утре. Почти мога да ви обещая. Ако не утре, ще трябва да почакаме до началото на следващата седмица, но със сигурност ви обещавам, че ще стане в понеделник… Вие проявявате завидно търпение към нас, господин Роурк. Оценяваме го.
Роурк остави слушалката на телефона. Затвори очи. Трябва да си почине, просто да си почине, без да мисли няколко минути, преди да започне да мисли за коя дата е предупреждението за спиране на телефона и как да го отложи до понеделник.
— Здравей, Хауърд — каза Питър Кийтинг.
Отвори очи. Кийтинг беше влязъл и стоеше усмихнат пред него. Светлият му шлифер беше разкопчан, коланът висеше от двете страни, на илика му имаше стрък синчец. Стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците и шапка на тила. Черните му къдри се виеха над бледото му чело. Сякаш по косите му проблясваха капчици пролетна роса, като в синчеца.
— Здравей, Питър — каза Роурк.
Кийтинг седна удобно, свали си шапката, пусна я на средата на бюрото и обхвана коленете си с ръце.
— Е, Хауърд, има събития, нали?
— Поздравления.
— Благодаря. Какво става с теб, Хауърд? Изглеждаш адски зле. Едва ли си претоварен с работа, доколкото чувам.
Нямаше намерение да започне разговора по такъв начин. Искаше да се държи спокойно и приятелски. Но реши, че това ще стане по-късно. Първо трябва да покаже, че не се страхува от Роурк, че никога повече няма да се страхува от него.
— Не, не съм претоварен.
— Хауърд, защо не се откажеш?
Нямаше никакво намерение да говори така. Устата му остана леко отворена от удивление.
— От какво да се откажа?
— От позата. От идеалите, ако предпочиташ. Защо не слезеш на земята? Защо не започнеш да работиш като всеки друг и не престанеш да се държиш като проклет глупак? — Усети как полита надолу, без спирачки. Не можеше да спре.
— Какъв е проблемът, Питър?
— Как очакваш да постигнеш успех? Трябва да живееш с другите хора, нали знаеш. Има само два пътя. Можеш или да си с тях, или против тях. Но ти изглежда не правиш нито едното, нито другото.
— Така е.
— И хората не те искат. Те не те искат! Не те ли е страх?
— Не.
— Не си работил от година. И няма и да работиш. Та кой ще ти даде работа? Сигурно са ти останали неколкостотин долара — и после идва краят.
— Грешиш, Питър. Останали са ми четиринадесет долара и петдесет и седем цента.
— А виж мен! Не ме е грижа дали е самохвалство. Не е там работата. Не се хваля. Няма значение кой го казва. Но виж мен! Помниш ли как започнахме? Погледни какви сме сега. И помисли, че всичко зависи от теб. Трябва само да се откажеш от глупавата заблуда; че си по-добър от всички останали — и да се хванеш на работа. След година ще имаш кантора, която ще те кара да се червиш, като си помислиш за този боклук. Хората ще тичат след теб, ще имаш клиенти, ще имаш приятели, ще имаш множество чертожници, на които да възлагаш работа!… По дяволите! Хауърд, за мен е без значение — какво значение би могло да има за мен? — този път не се опитвам да издействам нещо за себе си, всъщност знам, че можеш да ми бъдеш опасен конкурент, но трябва да ти го кажа. Само помисли, Хауърд, помисли! Ще станеш богат и известен, ще те уважават, ще те хвалят, ще ти се възхищават — ще бъдеш един от нас!… Е?… Кажи нещо! Защо мълчиш?