Кийтинг се задъха и изстена. Свлече се на стола и потъна в мълчание. Ръцете му стискаха рамката на стола.
След малко вдигна глава. Попита вдървено:
— Господи, Хауърд, какви ги наговорих?
— Сега добре ли си? Можеш ли да си тръгнеш?
— Хауърд, съжалявам. Извинявам ти се, ако приемаш извинения. — Гласът му беше дрезгав и приглушен, звучеше неубедително. — Обезумях. Сигурно съм пренапрегнат. Не мисля нищо от онова, което казах. Не знам защо го казах. Честна дума, не знам.
— Оправи си яката. Разкопчана е.
— Изглежда ме ядоса това, което ти направи с чека. Но сигурно и ти се обиди. Съжалявам. Понякога се държа много глупаво. Не исках да те обидя. Нека да унищожим проклетия чек.
Взе чека, драсна клечка кибрит и внимателно изчака хартията да изгори, докато се наложи да пусне последното парченце.
— Хауърд, забравяме ли за случая?
— Не е ли по-добре вече да си вървиш?
Кийтинг се надигна тежко и ръцете му направиха няколко излишни движения. Измънка:
— Е… лека нощ, Хауърд. Аз… ще се видим скоро… Толкова много неща ми се случиха напоследък… Вероятно трябва да си почина… До скоро, Хауърд…
Когато излезе в коридора и затвори вратата зад себе си, Кийтинг почувства ледено облекчение. Беше напрегнат и много изморен, но мрачно самоуверен. Узнал бе едно: че мрази Роурк. Излишно беше повече да се съмнява, да се чуди и да се гърчи от безпокойство. Беше съвсем просто. Мрази Роурк. Защо? Няма нужда да знае. Изпитваше необходимост да мрази, да мрази сляпо, да мрази търпеливо, да мрази без гняв. Само да мрази и да не допуска нищо да се примесва с омразата, да не допуска никога да я забрави.
Телефонът звънна късно в понеделник следобед.
— Господин Роурк? — каза Уайдлър. — Можете ли да дойдете веднага? Не искам да ви казвам нищо по телефона, елате веднага. — Гласът му беше ясен, весел, изпълнен с радост.
Роурк погледна към прозореца и видя часовника на далечния небостъргач. Усмихна се на часовника, като на някогашен враг, с когото се сприятелява — вече няма да има нужда от него, защото ще има часовник на ръката си. Отметна глава и погледна предизвикателно бледосивия циферблат, надвиснал над града.
Стана и си взе палтото. Изпъна рамене, за да го облече. Изпита удоволствие от раздвижването на мускулите си.
На улицата взе такси, макар че не биваше.
Председателят на управителния съвет го чакаше в кабинета си, заедно с Уайдлър и с вицепрезидента на Манхатън Банк Къмпани. В стаята имаше дълга заседателна маса, на която бяха разтворени чертежите на Роурк. Уайдлър стана и го посрещна на вратата с протегната ръка. Във въздуха сякаш нещо подсказваше думите, които произнесе Уайдлър. Роурк не беше сигурен кога точно ги е чул. Стори му се, че ги чу, щом влезе.
— Господин Роурк, поръчката е ваша — каза Уайдлър.
Роурк се поклони. Беше по-добре няколко минути да не казва нищо.
Председателят се усмихна приятелски и го покани да седне. Роурк седна до масата, на която бяха неговите чертежи. Дланта му се отпусна на масата. Усети под пръстите си топлия и жив полиран махагон, като че ли сложи ръка върху основите на своята сграда — неговата най-прекрасна сграда на петдесет етажа в центъра на Манхатън.
— Трябва да ви кажа — произнесе председателят, — че водихме големи битки за вашата сграда. Слава Богу, всичко приключи. Някои членове на съвета просто не можеха да преглътнат вашите радикални нововъведения. Знаете, че някои хора са непреодолимо консервативни. Но намерихме начин да им угодим и получихме тяхното съгласие. Г-н Уайдлър отстояваше неотклонно вашата кауза.
Тримата мъже говориха дълго. Но Роурк почти не слушаше. Мислеше за първата копка на машината, която ще започне изкопите. Председателят каза:
— … и така, поръчката е ваша, при едно минимално условие.
При тези думи Роурк погледна председателя.
— Става дума за малък компромис и ако го приемете, можем да подпишем договора. Малък детайл във външния вид на сградата. Струва ми се, че вие, модернистите, не отдавате голямо значение на фасадата, за вас е важен цялостният замисъл и това е правилно. Ние не искаме по никакъв начин да променяме проекта ви, именно логиката на проекта ви ни спечели. Затова съм сигурен, че няма да имате нищо против.
— Какво искате?
— Става дума само за малка промяна на фасадата. Ще ви покажа. Синът на господин Паркър учи архитектура. Помолихме го да нарисува скица, бегла скица, за да ви покажем какво имаме предвид, да го покажем и на членовете на съвета, за да добият представа за компромиса, който предлагаме. Ето я.