Извади скица изпод чертежите на масата и я подаде на Роурк.
На скицата беше сградата на Роурк, нанесена много изящно. Беше неговата сграда, но с опростен дорийски портал, отгоре с корниз, а неговата украса беше заменен със стилизиран гръцки орнамент.
Роурк стана. Трябваше да стане. Съсредоточи вниманието си, за да стане. Останалото беше лесно. Облегна се на изпънатата си ръка, с длан, обхванала ръба на масата. Сухожилията изпъкнаха под кожата на китката му.
— Ясна ли ви е идеята? — попита меко председателят. — Нашите консерватори просто отказаха да приемат неукрасено здание като вашето. Твърдят, че и обществото няма да го приеме. Затова избрахме среден път. С тази фасада, макар че, разбира се, това не е традиционна архитектура, хората ще придобият впечатлението, с което са свикнали. Придава й здрав, стабилен и достоен вид — а една банка трябва да изглежда точно така, нали? Сигурно има неписан закон банката да има класически портал — банката не е институция, която парадира с нарушаване на законите и бунтарски дух. Това би подкопало неуловимото доверие към нея. Хората не се доверяват на нововъведенията. Тази схема се хареса на всички. Лично аз не държа на нея, но и не смятам, че нещо разваля. Така реши съветът. Разбира се, не е задължително да се съобразявате с точно тази скица. Тя ви дава само общата ни идея, а вие сам ще я разработите, ще направите адаптация на класическия мотив върху фасадата.
Тогава Роурк отговори. Събеседниците му не можаха да различат дали гласът му е прекалено спокоен или прекалено развълнуван. Решиха, че по-скоро е спокоен, защото звучеше равномерно, без напрежение, без тембър, всяка сричка бе произнесена като от машина. Но въздухът в стаята не може да вибрира от спокоен глас.
Решиха, че няма нищо нередно в държането на мъжа, който говори, освен че дясната му ръка не се отделяше от ръба на масата. Местеше чертежите с лявата ръка, сякаш дясната бе парализирана.
Говори дълго. Обясни защо тази сграда не може да има класически мотив на фасадата. Обясни защо честната сграда, също като честния човек, трябва да е последователна и смислена. Обясни как оживява идеята във всяко същество или творение. Обясни също защо ако и най-малка частица измени на тази идея, съществото или творението умира. Обясни защо доброто, възвишеното и благородно на земята може да съществува, само ако не изменя на своята цялост.
Председателят го прекъсна:
— Господин Роурк, съгласен съм с вас. Нямам отговор на онова, което казвате. Но за жалост, в живота човек не може винаги да бъде толкова безупречно последователен. Винаги има непредвидим човешки елемент на емоция. Не можем да го победим със студена логика. Дискусията става излишна. Съгласен съм с вас, но не мога да направя нищо. Въпросът е приключен. Това е окончателното решение на съвета — след обсъждания, продължили повече от обичайното, както знаете.
— Ще ми позволите ли да говоря пред съвета?
— Съжалявам, господин Роурк, но съветът няма да се връща към този въпрос. Решението е окончателно. Мога само да ви попитам дали приемате поръчката при нашите условия или не. Трябва да призная, че съветът обсъди и възможността да откажете. В такъв случай като алтернатива бе споменато името на друг архитект, някой си Гордън Л. Прескът. Но аз уверих съвета, че ще приемете.
Той млъкна. Мълчеше и Роурк.
— Нали ситуацията е ясна, г-н Роурк?
— Да — каза Роурк. Гледаше надолу. Към чертежите.
— Е?
Роурк не отговори.
— Да или не, господин Роурк?
Главата на Роурк се отпусна назад. Затвори очи.
— Не — каза Роурк.
След малка пауза председателят попита:
— Давате ли си сметка какво правите?
— Напълно — каза Роурк.
— За бога! — извика Уайдлър. — Не знаете ли колко голяма е поръчката? Вие сте млад човек, няма да имате друга такава възможност. И… добре, де дявол да го вземе, ще го кажа! Имате нужда от нея! Знам каква отчаяна нужда имате от нея!
Роурк събра чертежите от масата, нави ги на руло и ги сложи под мишница.
— Това е безумие! — изохка Уайдлър. — Искам вие да сте архитектът. Искаме вие да проектирате сградата. Вие имате нужда от поръчката. Мигар сте толкова фанатичен и не мислите за себе си?