— Какво? — попита Роурк недоверчиво.
— Фанатичен сте и не мислите за себе си.
Роурк се усмихна. Погледна чертежите. Лакътят му помръдна леко и ги притисна. Каза:
— Това е най-егоистичното нещо, което човек може да направи.
Върна се в кантората. Събра чертожните инструменти и малкото си вещи. Прибра ги в пакет и го взе под мишница. Заключи вратата и даде ключа на агента по наемите. Каза му, че затваря кантората. Отиде си у дома и остави пакета. После отиде в дома на Майк Дъниган.
— Не? — попита го Майк с поглед.
— Не — каза Роурк.
— Какво стана?
— Друг път ще ти разкажа.
— Негодници!
— Няма значение, Майк.
— А кантората?
— Затворих я.
— Завинаги?
— Засега.
— Проклети да са всички, Рижко! Проклети да са!
— Млъкни. Имам нужда от работа, Майк. Можеш ли да ми помогнеш?
— Аз ли?
— Не познавам никого в занаята. Никой, който би ме взел. Ти познаваш всички.
— В кой занаят? За какво говориш?
— В строителството. Работа на строежи. Както съм работил преди.
— Искаш да кажеш… работа за общ работник?
— Работа за общ строителен работник.
— Ти си полудял, дявол да го вземе!
— Стига, Майк. Ще ми намериш ли работа?
— Но защо, по дяволите? Можеш да си намериш прилична работа в архитектурна кантора. Знаеш, че можеш.
— Няма да го направя, Майк. Никога повече.
— Защо?
— Не искам да имам нищо общо с архитектурата. Не искам да я виждам. Не искам да участвам в онова, което се върши.
— Можеш да намериш хубава и чиста работа някъде другаде.
— Ако имам хубава и чиста работа, ще трябва да мисля. Не искам да мисля по техния начин. А където и да отида, ще се наложи да мисля по техния начин. Искам работа, която ще върша, без да мисля.
— Архитектите не вършат работата на общите работници.
— Не мога да върша нищо друго.
— За нула време можеш да научиш нещо.
— Не искам да уча нищо.
— Искаш да кажеш да те вкарам в строителна бригада тук, в града?
— Точно така.
— Не, по дяволите! Не мога! Няма да го направя! Няма!
— Защо?
— Рижко, искаш да се изложиш на показ пред всички негодници в града ли? Всички кучи синове да узнаят, че са те докарали дотам? Всички да злорадстват ли?
Роурк се засмя.
— Пет пари не давам, Майк. На теб защо ти пука?
— Няма да ти позволя. Няма да доставя такова удоволствие на кучите синове.
— Майк — каза тихо Роурк, — не мога да правя друго.
— По дяволите, можеш. Казвал съм ти и преди. Сега ще послушаш здравия разум. Имам парите, от които се нуждаеш, докато…
— Ще ти кажа същото, което казах на Остин Хелър: ако отново ми предложиш пари, приятелството ни приключва.
— Защо?
— Не спори, Майк.
— Но…
— Искам от теб по-голяма услуга. Искам работа. Не искам да се безпокоиш за мен. Аз не се безпокоя.
— Но… какво ще стане с теб, Рижко?
— Къде?
— Имам предвид… твоето бъдеще?
— Ще спестя пари и ще се върна. А може някой да ме извика по-рано.
Майк го погледна. В очите на Роурк имаше нещо, което той не искаше да показва.
— Добре, Рижко — каза тихо Майк.
Замисли се. Каза:
— Слушай, Рижко, няма да ти намеря работа в града. Просто не мога. Стомахът ми се свива, като си помисля. Но ще ти намеря нещо в строителството.
— Добре. Каквото и да е. За мен няма значение.
— Работил съм толкова дълго за всички любими предприемачи на този негодник Франкън, че познавам всички, които са работили за него. Той притежава гранитна кариера в Кънектикът. Един от бригадирите ми е голям приятел. Сега е в града. Работил ли си в кариера?
— На времето. Много отдавна.
— Дали ще ти хареса?
— Със сигурност.
— Ще говоря с него. Няма да му казваме кой си, само че си мой приятел.
— Благодаря, Майк.
Майк посегна към палтото му, но ръцете му се отпуснаха. Сведе очи към пода.
— Рижко…
— Всичко ще е наред, Майк.
Роурк се прибра вкъщи. Беше тъмно. Улицата беше пуста. Духаше силен вятър. Усещаше в лицето си студения свистящ порив. Той бе единственото движение във въздуха. В каменния проход наоколо не помръдваше нищо. Нямаше разлюлени дървета, завеси или тенти. Имаше само голи каменни блокове, стъкло, асфалт и остри ъгли. Странно беше усещането от бясното движение по лицето му. В боклукчийското кошче на ъгъла прошумоля смачкан вестник и трескаво заудря по металната мрежа. Вятърът беше истински.