На втория ден вечерта Роурк замина за Кънектикът.
От влака хвърли поглед назад към силуета на града, който изникна пред него и остана за няколко мига зад прозорците. Здрачът заличаваше детайлите на сградите. Те се издигаха като тънки кули от син порцелан. Това не бе цвят от реалността, а от далечна нощна вселена. Извисяваха се резки и голи, като празни калъпи, които чакат да бъдат изпълнени. Отдалеч градът изглеждаше плосък, а кулите — неизмеримо високи, несъразмерни с останалата част от пейзажа. Те живееха в собствен свят и извисяваха в небесата измисленото и създаденото от хората. Бяха празни калъпи. Но след като човекът бе постигнал толкова много, можеше да стигне и по-далеч. Градът на хоризонта беше и въпрос, и обещание.
Точици светлина проблеснаха по върха на прочута кула, в прозорците на ресторанта на „Покрива под звездите“. После влакът зави и градът изчезна.
Същата вечер в банкетната зала на „Покрива под звездите“ имаше празнична вечеря в чест на приемането на Питър Кийтинг като съдружник във фирмата, която щеше да се нарича „Франкън&Кийтинг“.
На дългата маса, покрита сякаш не с покривка, а със светещ лист, седеше Гай Франкън. Тази вечер нехаеше за сребърните нишки в слепоочията си, които се открояваха на тъмната коса и му придаваха изискан и елегантен вид, на фона на снежнобялата риза и черния официален костюм. На почетното място беше Питър Кийтинг, облегнат назад, с изправени рамене и ръка, стиснала столчето на чашата. Черните къдри блестяха над бялото му чело. Настъпи миг мълчание, в който гостите се отърсиха от всякаква завист, негодувание или злоба. Настъпи тържествено усещане за единение в залата, в присъствието на бледото красиво момче, толкова сериозно, сякаш получаваше първото си причастие. Ралстън Холкъм стана да говори. Изправи се с чаша в ръка. Беше си приготвил речта, но с изумление се чу как изрича нещо съвсем различно, напълно искрено:
— Ние сме хранители на велика човешка дейност. Вероятно най-великата сред всички. Постигнали сме много, макар и често да грешим. Но с пълно смирение сме готови да направим път на своите приемници. Ние сме обикновени хора, изследователи. Но се стремим към истината с най-доброто, което носим в сърцата си. Търсим я с най-възвишеното, което е дадено на човешкия род. Това е велик стремеж. За бъдещето на Американската Архитектура!
Част втора
Елсуърт М. Тухи
I
Да стиска здраво юмруците си, сякаш кожата на дланите му се е сраснала със стоманата в тях — да държи краката си стабилни, силно притиснати към вертикалния натиск на плоската скала под подметките му — да не усеща тялото си, а само няколко точки на напрежение: коленете, китките, раменете и сондата в ръцете му — да усеща свредела, потръпващ в дълга конвулсивна вибрация — да усеща как потръпват стомахът му, дробовете, правите линии на каменните издатини, които се разпадат в назъбени жилки от трептенето — да чувства сондата и тялото си слети във волята на натиска, за да може стоманеното острие да се врязва бавно в гранита. В това се състоеше целият живот на Хауърд Роурк през изтеклите два месеца.
Стоеше на камъка, напечен от слънцето. Лицето му загоря до бронзово. Ризата лепнеше на дълги мокри петна по гърба му. Кариерата се издигаше наоколо с плоски издатини, преминаващи една в друга. Вселена без криви линии, без трева или пръст, опростена вселена от каменни плоскости, остри ръбове и ъгли. Камъкът не бе извайван бавно през вековете от наноси на ветрове и течения. Възникнал бе от разтопена маса, застивала бавно в незнайни дълбини. Земята го бе запратила нагоре. Белязан бе от насилие, което се възправяше срещу насилието на хората върху неговите жили.
Правите равнини свидетелстваха за силата на всеки разрез, натискът на всеки удар пробиваше в еднаква посока, камъкът се разломяваше с непреклонна съпротива. Сондите се забиваха с глухо, неспирно бръмчене, звуковото напрежение се врязваше в нервите и черепите, сякаш вибриращите инструменти бавно разбиваха и камъка, и хората, държащи ги в ръце.
Работата му харесваше. Усещаше я като състезание по борба между мускулите си и гранита. Вечер беше много изморен. Харесваше чувството на празнота в изтощеното си тяло.