Всяка вечер извървяваше пеша двете мили от кариерата до градчето, където живееха работниците. Минаваше през гора. Усещаше топлата и мека почва под краката си. След деня, прекаран на гранитните ръбове, това бе странно усещане, на което се радваше всяка вечер като на ново удоволствие. Гледаше надолу, за да вижда как краката му газят повърхност, която поддава, отстъпва и остава белязана от следите на стъпките.
В таванската му стая имаше баня. Боята отдавна се бе олющила от дюшемето и голите дъски бяха сиво-бели. Лежеше дълго във ваната. Хладната вода поемаше каменния прах от кожата му. Отпускаше глава на ръба на ваната и затваряше очи. Огромното изтощение се превръщаше в отмора, в която имаше само едно: бавното удоволствие на оттеглящото се от мускулите му напрежение.
Вечеряше в столовата заедно с други работници от кариерата. Сядаше сам на маса в ъгъла. Изпаренията от мазнините, изгарящи по огромната газова готварска печка, изпълваха помещението с лепкава мъгла. Ядеше малко. Пиеше много вода; студената искряща течност в чистата чаша го опияняваше.
Спеше в малка дървена стая под покрива. Гредите на тавана се спускаха над леглото му. Когато валеше, чуваше всяка капка на покрива и трябваше да се напрегне, за да разбере защо не усеща дъжда по тялото си.
Понякога след вечеря отиваше в гората зад къщата. Отпускаше се на земята по очи, с лакти, забити напред и брадичка, подпряна на дланите. Наблюдаваше извивките на жилчиците в зелените стръкчета трева пред лицето си. Духваше, стръкчетата потръпваха и застиваха в покой. Обръщаше се по гръб и лежеше без да мърда, а земята под него беше топла. Далеч нависоко листата бяха зелени. Имаха тъмен и наситен цвят, който сякаш се сгъстяваше, преди да го разтвори здрачът. Листата висяха неподвижни на фона на бляскавото лимоненожълто небе. Сияйната бледност на небето подсилваше гаснещата светлина. Притискаше хълбоците и гърба си към земята отдолу. Тя първо оказваше съпротива, после поддаваше. Изпитваше усещане за мълчалива победа; усещаше смътно, чувствено удоволствие в мускулите на краката си.
Понякога, не много често, сядаше и дълго оставаше така. После се усмихваше с бавна усмивка на екзекутор, наблюдаващ жертвата си. Мислеше за отминаващите дни, за сградите, които можеше да построи през това време, които трябваше да построи, но сигурно никога нямаше да построи. Наблюдаваше неканената поява на болката със студено любопитство на страничен наблюдател. Казваше си: гледай ти, ето я отново. Изчакваше я колко дълго ще трае. Изпитваше странно, жестоко удоволствие да наблюдава битката си с нея. Дори понякога забравяше, че тя е собственото му страдание. Усмихваше се презрително, без да осъзнава, че се смее на собствената си агония. Тези мигове бяха редки, но когато настъпваха, той се чувстваше също както в кариерата: трябва да разбива гранита, да насочва острието и да руши в себе си онова, което продължава да моли за милост.
През лятото Доминик Франкън заживя сама в голямото бащино имение в колониален стил, на три мили от градчето с кариерата. Не приемаше посетители. Възрастен пазач и съпругата му бяха единствените човешки същества, които виждаше, не много често и само когато е необходимо. Те живееха близо до къщата, при конюшните. Пазачът се грижеше за земята и конете, жена му се грижеше за къщата и готвеше на Доминик.
Ястията бяха поднасяни с изящна строгост, усвоена от възрастната жена в дните, когато майката на Доминик бе жива и в присъствието на гостите заемаше почетното място на масата в голямата трапезария. Вечер Доминик заварваше единственото си място на масата подредено като за официална вечеря, със запалени свещи. Неподвижните им жълти пламъци блестяха като копия на почетна стража. В тъмнината стаята изглеждаше огромна, като зала. Високите прозорци бяха като войскови строй. В средата на дългата маса имаше осветена кристална купа с една-единствена водна лилия, разтворила бяло венчелистче около тичинките, жълти като огъня на свещите.
Възрастната жена поднасяше вечерята мълчаливо и без да се натрапва. После веднага изчезваше от къщата. Доминик се качваше в спалнята и намираше на леглото грижливо сгъната изящната си нощница. Сутрин влизаше в банята и заварваше ваната пълна с вода, ароматизирана с хиацинтови соли. Синьо-зелените плочки блестяха под краката й, огромни хавлии като преспи поемаха тялото й — но не чуваше никакви стъпки и не виждаше жив човек в къщата. Възрастната жена се отнасяше към Доминик толкова внимателно и предпазливо, колкото към венецианското стъкло в шкафовете на салона.