Доминик беше прекарала много лета и зими, умишлено заобиколена с хора, за да се чувства сама. Експериментът с истинската самота я очароваше. Поддаде се напълно на слабостта, която никога не си беше позволявала: слабостта да се наслаждава на самотата. Протягаше ръцете и ги отпускаше лениво, усещайки сладостна, сънлива тежест над лактите си, като след първото питие. Радваше се на летните си рокли, усещаше коленете си, чувстваше леката съпротива на тъканите в бедрата си, когато се движи. Усещаше не тъканта, а коленете и бедрата си.
Къщата се издигаше самотна сред огромно имение, отвъд което се простираха гори. На разстояние от мили нямаше никакви съседи. Яздеше по дълги, пусти пътища, по скрити пътеки, водещи към никъде. Листата блестяха на слънцето. Клончетата се разклащаха от нейното препускане. Понякога дъхът й спираше от внезапното усещане, че след завоя ще я пресрещне нещо великолепно и убийствено; не можеше да определи точно какво е, не знаеше дали е гледка, човек или събитие. Сигурна беше само, че ще й дари усещане за скверно удоволствие.
Понякога тръгваше пеша от къщата и извървяваше много мили, без да има нито цел, нито да знае кога ще се върне. Край нея минаваха автомобили; хората от градчето с кариерата я познаваха и й се кланяха; смятаха я за господарката на имението, като майка й навремето. Излизаше от пътя и тръгваше в гората, размахвайки широко ръце, с отметната глава, загледана във върхарите на дърветата. Виждаше как облаците плуват над листата, сякаш гигантското дърво пред нея се движи и накланя, готово да връхлети и да я смаже; спираше, зачакваше с отметната глава и стегнато гърло, като че ли иска дървото да я смаже. После вдигаше рамене и продължаваше. Разтваряше нетърпеливо дебелите клони от пътя си и те драскаха голите й ръце. Вървеше дълго, след като се изтощи, налагаше си да върви напред въпреки умората в мускулите. След това се свличаше по гръб и оставаше неподвижна, с разтворени ръце и крака като кръст на земята, дишайки свободно, с чувство за празнота и лекота, усещайки тежестта на въздуха като натиск над гърдите си.
Понякога сутрин се събуждаше в спалнята си и чуваше взривовете в гранитната кариера. Протягаше се с ръце, изпънати високо над главата върху бялата копринена възглавница и слушаше. Харесваше й този звук на разрушение.
Слънцето печеше силно и тя знаеше, че в гранитната кариера ще бъде още по-горещо. Тъй като не искаше да среща никого, тъй като знаеше също, че там ще има група работници, Доминик тръгна към кариерата. Мисълта да отиде в такъв зноен ден в кариерата беше отблъскваща. Наслади се на очакването.
Излезе от гората на ръба на огромната каменна вдлъбнатина. Сякаш попадна в камера за екзекуции, пълна с нажежена пара. Зноят се излъчваше не от слънцето, а от насечената земя, от плоските прорези в скалите. Раменете, главата и гърбът й бяха изложени на слънцето, но ги чувстваше хладни. Горещият полъх на камъка се издигна по краката й, до гърлото и ноздрите. Долу въздухът трептеше, огнени искри прорязваха гранита. Стори й се, че камъкът се раздвижва, разтапя и потича в бели струи лава. Сонди и чукове разбиваха неподвижния застоял въздух. Загледа се покварено в мъжете, работещи на нажежените тераси. Не приличаха на работници, а на каторжници, осъдени на неописуемо наказание за неописуемо престъпление. Не можеше да откъсне поглед от тях.
Присъствието й беше оскърбително за хората долу. Роклята беше с цвят на вода — бледо синьо-зелена, семпла и скъпа, с плисета като стъклени ръбове. Тънките й токове бяха раздалечени и здраво стъпили на скалата. Косата й приличаше на гладък шлем. Невероятно крехкото й тяло се открояваше на небето. Присъствието й излагаше на показ тънката прохлада в градините и салоните на имението.
Втренчи се надолу. Очите й спряха върху оранжевата коса на мъж, който вдигна глава и я погледна.
Закова се на място, защото първото й усещане не бе за поглед, а за докосване: сякаш не бе гледка на човек, а плесница в лицето. Едната й ръка остана далеч от тялото, с широко разтворени пръсти, сякаш срещу стена. Осъзна, че не може да мръдне, докато той не й позволи.
Видя устата му и мълчаливото презрение, изписано на устните; видя сухите му хлътнали бузи и студения, ясен блясък на очите, в които нямаше капчица милост. Нямаше по-красиво лице от неговото — то изразяваше абстракцията на силата. Заля я гняв, протест и съпротива — но и наслада. Той стоеше и я гледаше; не беше поглед, а акт на притежание. Помисли, че лицето й трябва да придобие изражение, което да му даде заслужения отговор. Но вместо това заразглежда каменния прах по загорелите му ръце, мократа риза, прилепнала към ребрата му, издължените му крака. Сети се за мъжките статуи, които издирваше; замисли се как изглежда гол. В погледа му видя, че я гледа, сякаш се досеща. Осъзна, че вече има цел в живота си — внезапна, съкрушителна омраза към този мъж.