Тя първа се раздвижи. Обърна се и се отдалечи. На пътеката видя началника на кариерата и махна с ръка. Той се втурна да я посрещне.
— Госпожице Франкън! Как сте, госпожице Франкън!
Надяваше се мъжът долу да е чул тези думи. За първи път в живота си й стана приятно, че е госпожица Франкън, зарадва се на положението и имуществото на баща си, които винаги бе презирала. Внезапно помисли, че мъжът долу е най-обикновен работник, собственост на собственика на кариерата, а самата тя е почти собственик на кариерата.
Началникът стоеше почтително пред нея. Тя се усмихна и каза:
— Сигурно един ден ще наследя кариерата. Все някога трябва да проявя интерес към нея.
Директорът я поведе по пътеката, показа й кариерата, обясни й работата. Тя прекоси с него цялата кариера, слезе до прашната зелена долинка с бараките, разгледа внимателно удивителните машини. Прекара в кариерата достатъчно дълго. После се върна сама на ръба на гранитната вдлъбнатина.
Видя го отдалеч, докато приближаваше. Той работеше. Видя паднал над лицето му кичур рижава коса, който се полюшкваше с вибрациите на сондата. Помисли си: дано вибрациите на сондата му причиняват болка, дано тялото му да боли, дано болката е в тялото му.
Когато се изправи на скалите над него, той вдигна глава и я погледна. Тя не разбра кога е забелязал, че се приближава. Погледна, сякаш очакваше тя да е там, сякаш знаеше, че ще се върне. Видя на лицето му нещо като усмивка, по-оскърбителна от думи. Продължи да я гледа нахално и право в очите, без да мръдне, да трепне или да се обърне, за да признае, че няма право да я гледа по такъв начин. Не само беше придобил това право, а мълчаливо й казваше, че го е получил от нея.
Тя се обърна рязко и тръгна надолу по скалистия склон, отдалечавайки се от кариерата.
Запомни не очите, не устата, а ръцете му. Смисълът на този ден сякаш се свеждаше до една-единствена картина, запечатала се в съзнанието й: ръката му, опряна в гранита. Виждаше я съвсем ясно: върховете на пръстите му се притискаха в камъка, в дългите пръсти преминаваха правите линии на сухожилията, разположени ветрилообразно от китката към кокалчетата. Мислеше за него, но във всичките си мисли виждаше само ръката върху гранита. Изплаши се. Не разбираше.
Та той е най-обикновен работник, наемник, полагащ каторжен труд. Замисли се, седнала пред стъклото на тоалетката. Гледаше кристалните предмети пред себе си. Бяха като скулптури от лед, открояващи собствената й хладна и луксозна крехкост. Замисли се за тялото му, изпълнено с напрежение, за дрехите му, напоени с прах и пот, за ръцете му. Съсредоточи се върху контраста, който я унижаваше. Облегна се и затвори очи. Спомни си многото видни мъже, които бе отхвърлила. Мислеше за работника в кариерата. Помисли, че може да я сломи не мъж, на когото се възхищава, а мъж, към когото изпитва отвращение. Отпусна глава на ръката си. Прималя от наслада.
В продължение на два дни се отдаде на планове как да избяга от това място. В куфара си намери стари туристически дипляни, разгледа ги, избра курорт, хотел и стая в хотела, избра на кой влак да се качи, на кой кораб и в кой номер каюта. Тези занимания й доставиха порочно удоволствие, защото знаеше, че няма да тръгне за никъде. Ще се върне в кариерата.
Върна се в кариерата след три дни. Спря се над разлома, където той работеше, застана и се вторачи в него. Той вдигна глава, но тя не се обърна. Погледът й му казваше, че знае какво прави, но не го уважава достатъчно, за да го скрие. Неговият поглед каза само, че е очаквал да дойде. Наведе се над сондата и продължи работата си. Тя зачака. Искаше да погледне нагоре. Знаеше, че и той знае. Не я погледна.
Стоеше, загледана в ръцете му. Искаше да види как докосва камъка. Забрави сондата и динамита. Достави й удоволствие мисълта, че разбива гранита с ръце.
Началникът на кариерата я извика по име, забързан по пътеката към нея. Обърна се към него.
— Харесва ми да гледам как работят мъжете — обясни тя.
— Впечатляващо, нали? — съгласи се началникът. — Вижте влака, тръгва с току-що натоварения гранит.