Но тя не погледна влака. Гледаше мъжа долу, вперил поглед в нея. Знае, че точно сега тя не иска да я гледа, каза безочливият блясък в очите му. Обърна глава. Погледът на началника мина над кариерата и се спря на човека под тях.
— Ей, ти, долу! — извика той. — Да работиш ли ти плащат или да зяпаш?
Мъжът се наведе мълчаливо над сондата. Доминик се изсмя високо.
Началникът каза:
— Тия хора тук не са стока, госпожице Франкън… Някои са бивши затворници.
— Този бил ли е в затвора? — попита тя, сочейки надолу.
— Не знам. Не ги познавам всички.
Искаше й се да е бил затворник. Чудеше се дали все още бият с бич осъдените. Надяваше се да ги бият. При тази мисъл й призля, както в детството й, когато сънуваше, че пада от висока стълба. Почувства, че стомахът й премалява.
Обърна се рязко и си тръгна от кариерата.
Върна се след няколко дни. Ненадейно го видя на плоска каменна тераса, встрани от пътеката. Закова се на място. Не искаше да се приближава до него. Странно й беше, че е пред нея, а тя няма защитата и извинението на дистанцията.
Стоеше и я гледаше право в очите. Разбираха се агресивно и интимно, защото до този момент не бяха разменяли нито дума. Тя разруши усещането с въпроса:
— Защо всеки път се взираш в мен?
Помисли с облекчение, че думите са най-доброто средство да отблъснеш някого. Отхвърли всичко, което знаеха и двамата, назовавайки го с думи. Той помълча за миг, загледан в нея. Тя се ужаси при мисълта, че той няма да отговори, че с мълчание ще й каже твърде ясно защо няма нужда от отговор. Но той отговори:
— По същата причина, поради която вие се взирате в мен.
— Не знам какво имаш предвид.
— Ако не знаехте, щяхте повече да се чудите и по-малко да се ядосвате, госпожице Франкън.
— Знаеш името ми?
— Достатъчно високо го разгласявате.
— По-добре не бъди нахален. Мога да те уволня на секундата, нали знаеш.
Той обърна глава, търсейки някого сред мъжете долу. Попита:
— Да извикам ли началника?
Тя се усмихна презрително.
— Не, разбира се. Би било твърде лесно. Но тъй като знаеш коя съм, ще е по-добре, ако престанеш да се взираш в мен, когато идвам тук. Може да бъде изтълкувано погрешно.
— Не мисля.
Тя се обърна. Трябваше да контролира гласа си. Погледна над каменните тераси. Попита:
— Трудна ли е работата тук?
— Да. Ужасно.
— Изморяваш ли се?
— Нечовешки.
— Какво усещаш?
— Едва ходя в края на деня. През нощта не мога да раздвижа ръцете си. Лежейки в леглото, мога да различа всеки мускул на тялото си по различните видове болка.
Даде си сметка, че той не говори за себе си, а говори за нея, казва неща, които тя иска да чуе, казва й, че знае защо тя иска да чуе точно тези изречения.
Обзе я гняв, който я изпълни с доволство, защото беше студен и уверен. Но почувства и желание кожата й да докосне неговата, да притисне голата си ръка до неговата — само толкова. Желанието не стигна по-далеч.
Попита спокойно:
— Не ти е тук мястото, нали? Не говориш като работник. Какъв си бил преди?
— Електротехник. Водопроводчик. Мазач. Много неща.
— Защо работиш тук?
— Заради парите, които ми плащате, госпожице Франкън.
Тя сви рамене. Обърна се и се отдалечи по пътеката. Знаеше, че я гледа. Не се обърна назад. Прекоси бързо кариерата. Повече не се върна на пътеката, от която можеше да го види.
II
Доминик се събуждаше всеки ден с мисълта, че има цел пред себе си: да мине денят, без да ходи в кариерата.
Изгуби любимата си свобода. Знаеше, че постоянната битка с едно-единствено тиранично желание е също тирания, но предпочете да приеме тази нейна форма. Това бе единственият начин, по който можеше да му позволи да определя живота й. Откри мрачно задоволство в болката — защото болката идваше от него.
Отиде на гости на далечни съседи — богато и мило семейство, което в Ню Йорк я отегчаваше. Цяло лято не бе посещавала никого. Те се изненадаха и възхитиха, че я виждат. Седна сред група изискани хора до басейна. Наблюдаваше претенциозната им елегантност. Наслаждаваше се на почтителността, с която се отнасят към нея. Поглеждаше към отражението си в басейна: беше най-изящната и аскетичната сред тях.