Тя седеше сведена напред, смалена в смътно черно очертание; светлината на лампата се лееше върху едната й ръка, отпусната на коленете с дланта нагоре и с полуотворени пръсти. Огънят в камината осветяваше с тънка ярка линия всеки пръст на ръката й. Върху тъмния плат на роклята ръката й изглеждаше разголена и блестяща.
— … и да се уверите, че ще поръчам нова плоча със съвсем същото качество. Например не е препоръчително плочата да се замени с бял мрамор от Джорджия, който не е така ситнозърнест като белия мрамор от Върмонт. Той пък не е ситнозърнест като белия мрамор от Алабама. Това е алабамски мрамор. Много високо качество. Много скъп.
Ръката й се сключи и се отдръпна от светлината. Той продължи да работи мълчаливо.
След като свърши, стана и попита:
— Къде да оставя камъка?
— Остави го там. Ще наредя да го изнесат.
— Ще поръчам да отрежат нова плоча със същите размери и да ви я доставят с наложен платеж. Искате ли да дойда да я монтирам?
— Разбира се. Ще те уведомя, когато пристигне. Колко ти дължа? — Тя хвърли поглед към часовника на нощната масичка. — Работил си три четвърти час. Това прави четиридесет и осем цента. — Взе чантата си, извади банкнота от един долар и му я подаде. — Задръж рестото — каза му.
Очакваше да хвърли банкнотата в лицето й. Той я прибра в джоба си и каза:
— Благодаря ви, госпожице Франкън.
Видя как краят на дългия черен ръкав трепери над свитите й пръсти.
— Лека нощ — каза тя с глас, приглушен от гняв.
Той се поклони:
— Лека нощ, госпожице Франкън.
Обърна се, слезе по стълбите и излезе от къщата.
Престана да мисли за него. Мислеше за поръчаната мраморна плоча. Зачака я трескаво и напрегнато, като вманиачена. Броеше дните, загледана в редките камиони по пътя отвъд моравата. Яростно си повтаряше, че само иска мраморът да пристигне, само това, нищо друго, че няма никакви други причини, че въобще няма причини. Беше последна истерична последица, но бе свободна от всичко друго. Камъкът ще дойде и всичко ще приключи.
Камъкът дойде, но тя едва го погледна. Още преди да потегли камионът, седна на бюро и написа бележка на изящна бланка за писма:
„Мраморът е доставен. Искам да бъде монтиран довечера.“
Изпрати пазача с бележката до кариерата. Нареди му да я предаде:
— Не знам как се казва. Рижият работник, който веднъж идва тук.
Пазачът се върна и й донесе парче от кафяв хартиен плик. На него бе написано с молив:
„Ще бъде монтиран довечера“.
Зачака до прозореца на спалнята си, потопена в душната празнота на нетърпението. Звънецът на входа за прислугата звънна в седем часа. На вратата й се почука.
— Влез — каза рязко тя, опитвайки се да приглуши странното звучене на гласа си.
Вратата се отвори. Появи се съпругата на пазача и махна на някого зад нея да я последва. Влезе нисък, дебел италианец на средна възраст с криви крака, с голяма златна халка в едното ухо и протрита шапка, която държеше почтително с две ръце.
— Човекът, когото изпратиха от кариерата, госпожице Франкън — каза жената на пазача.
Доминик издаде нещо средно между вик и въпрос:
— Кой си ти?
— Паскуале Орсини — отговори мъжът покорно и смутено.
— Какво искаш?
— Ами аз… рижият долу в кариерата каза камината трябва бъде поправена, каза вий искате да поправя нея.
— Да. Да, разбира се — изрече тя и се изправи. — Забравих. Започвай.
Трябва да излезе от стаята. Трябва да бяга, за да не я види никой, за да не види сама себе си, ако може да избяга и от себе си.
Спря в градината и затрепери, притискайки очите си с юмруци. Обзе я гняв — чист и ясен, който помете всичко, с изключение на ужаса, стаен под него. Сети се, че вече няма защо да приближава кариерата, но въпреки това ще отиде.
Изминаха много дни. Една привечер отиде до кариерата. Връщаше се от дълга езда из околността. Сенките по моравата се удължаваха. Знаеше, че няма да издържи още една нощ. Трябваше да стигне в кариерата, преди работниците да си тръгнат. Препусна с коня. Вятърът пронизваше бузите й.