Хвърли я на леглото. Кръвта заби в гърлото и в очите й. Заляха я омразата и безсилният ужас на кръвта й. Потъна в омразата и в неговите ръце — ръце, които се движат по тялото й и разбиват гранита. Направи последен опит за съпротива. Остра болка прониза цялото й тяло, чак до гърлото. Изкрещя. После притихна.
Това действие може да е нежно, за да изрази любов, или презрително, в знак на унижение и завоевание. Може да го извърши любовник, но може да го извърши и войник, за да оскверни жената враг. Той го извърши презрително. Не беше любов, а оскверняване. Накара я да легне и да му се покори. Ако бе проявил и капка нежност, тя би останала студена, недосегаема за случващото се с тялото й. Но той се държа като господар, облада я презрително и безсрамно, а тя изпита очаквания възторг. Усети го, че тръпне от агонията на удоволствието, непоносимо дори и за него. Разбра, че му го дава тя, че идва от нея, от нейното тяло. Прехапа устни. Вече знаеше какво е искал да й покаже.
Лежеше неподвижен, далеч от нея, с глава, висяща над края на леглото. Чу бавните му, затихващи неравни вдишвания. Тя лежеше по гръб, както я беше оставил, без да помръдва, с отворена уста. Усещаше се олекнала и унила.
Той стана. Видя силуета му пред прозореца. Тръгна си, без й продума, без да я погледне. Забеляза го, но нямаше значение. Заслуша се равнодушно в шума на стъпките му, които се отдалечаваха в градината.
Лежа неподвижно дълго време. После раздвижи език в отворената си уста. Чу звук, идващ някъде отвътре в нея. Беше сухо, кратко, противно хлипане. Но не заплака, очите й бяха като парализирани, сухи и широко отворени. Звукът прерасна в движение, разтърсване, слизащо от гърлото към стомаха. Накара я да се надигне. Изправи се мъчително, приведена, с ръце притиснати към стомаха. Нощната масичка до леглото тракна в тъмнината. Изгледа я удивена, че се движи без причина. Разбра, че самата тя трепери. Не беше уплашена; беше глупаво да се тресе така, на кратки, откъслечни тласъци, като хълцане без звук. Реши, че трябва да се изкъпе. Изпита непреодолима нужда да се изкъпе, сякаш я бе усетила отдавна. Всичко е все едно, стига само да се изкъпе. Бавно провлече крака към вратата на банята.
Светна лампата в банята. Видя се във високото огледало. Видя моравите следи, оставени по тялото й от устата му. В гърлото й се надигна приглушен стон. Не беше заради вида й, а заради внезапната мисъл, че няма да се изкъпе. Изпита желание да задържи усещането за неговото тяло, следите от тялото му по нейното. Ясно си даде сметка какво означава това желание. Падна на колене и се вкопчи в ръба на ваната. Нямаше сили да пропълзи над този ръб. Ръцете й се плъзнаха и тя се отпусна неподвижно на пода. Плочките под тялото й бяха твърди и студени. Лежа там до сутринта.
Роурк се събуди сутринта с мисълта, че предишната вечер е като постигната цел, като спирка в движението на живота му. Вървеше напред в името на тези спирки — подобни на мига, когато обхождаше строящата се къща на Хелър, подобни на предишната вечер. По необясними причини предишната вечер за него бе равнозначна на строяща се сграда, създаваше му усещане за живот.
Постигнаха единение отвъд насилието, отвъд умишлената скверност, която бе извършил. Ако не държеше толкова много на нея, не би я обладал така. Ако тя не държеше толкова на него, не би оказала такава отчаяна съпротива. Изживяха неизразим възторг, защото и двамата го знаеха.
Отиде в кариерата и работи както обикновено. Тя не дойде. Не очакваше да дойде. Но продължи да мисли за нея. Следеше с любопитство мислите си. Беше му странно да усеща съществуването на друг човек, да го чувства като осъзната, неотложна необходимост; необходимост, която не подлежи на квалификации, не е нито приятна, нито болезнена, но е непоклатима като ултиматум. Важното беше, че я има на света. Важното беше, че мисли за нея, мисли как се е събудила сутринта, как движи тялото си, което му принадлежи завинаги, какво си мисли.
Докато вечеряше в окадената кухня, отвори вестник и прочете името на Роджър Енрайт в светската хроника. Краткият текст гласеше:
„Изглежда ще отпадне още един голям проект. Петролният крал Роджър Енрайт този път сякаш е затруднен. Ще трябва да се откаже от мечтата си за «Енрайт Хауз». Според нашата информация има проблем с архитектите. Твърди се, че на г-н Енрайт никой не може да угоди. Показал е вратата на половин дузина архитекти — всичките от тежката артилерия.“